— „Чичо“, мамо — поправи я Руди.
Както обикновено, Шарлот продължи, сякаш не я бяха прекъсвали:
— Той бе вторият син на Никовия дядо. Само този син, който щеше да наследи престола, замина в чужбина. Другите членове на семейството тайно се завърнаха, за да служат като…
— Регенти, мамо — помогна й Руди.
Тя кимна.
— Руди израсна тук.
— Не го ли забелязаха? — попита Пейдж. Знаеше, че този Уензъл, който Шарлот бе споменала, не можеше да бъде личността, която й трябваше, но за миг стаи дъх, когато чу името му. — Искам да кажа, френското правителство знаеше ли кои сте вие?
— Вярност — каза Руди. — Даргентийците никога не ни предадоха. — Светлите му очи се вгледаха в храната пред него. — Даже и французите да подозираха нещо, те нищо не казаха, докато даргентийците мълчаха.
— Все пак били сте много храбър — отвърна Пейдж, която искаше да поласкае нещастното срамежливо его на Руди. И тогава тя случайно погледна към Никоу. Щеше ли той да си помисли, че тя го считаше за страхливец, задето бе живял далеч оттук? Това бе последното нещо, което би си помислила за храбрия мъж, който бе спасил живота й от самотоварача. Макар да знаеше, че животът й в действителност не е бил в опасност.
Или е бил?
За щастие, Никоу не изглеждаше обиден. Вместо това, той забоде с вилицата си едно парче телешко Уелингтън.
„Ставам абсурдна“ — каза си Пейдж. Той бе просто неин работодател. Не трябваше да се безпокои за реакцията му на всяка своя дума.
След вечеря Пейдж се преоблече отново в работните си дрехи и се върна в библиотеката. Тя бе погълната от съдържанието на един кашон, когато леко покашляне я накара да скочи на крака и да се обърне уплашено към вратата.
Беше принцът.
— Съжалявам, Пейдж. Не исках да ви уплаша.
— Няма нищо — каза тя. Нямаше друг човек, от когото така желаеше да се уплаши.
Тя погледна нагоре и срещна погледа му. После незабавно сведе глава, така че косите й закриха рамките на очилата й, докато събираше мислите си. Щяха да говорят по работа, разбира се. Като се обърна назад към кутиите на масата, тя каза:
— Тук има много книги. Все още нямам представа как да се добера до изкусителната информация, от която вие така спешно се нуждаете.
— Изкусителна ли?
Тя цялата се изчерви. Искаше й се да не се смущаваше толкова лесно.
— Атрактивна. Такава, която да привлече туристите.
— Зная какво искахте да кажете, но вие се изчервихте толкова бързо.
Тя се престори, че подрежда някои от книжата, натрупани едни върху други до компютъра. Ласкателствата може би бяха нещо толкова естествено за този красив мъж, каквито бяха за него храненето и спането. Но флиртът му не я ядосваше. Предпочиташе това пред сериозното му отношение от предишната нощ, в която бе станала незабравимата, но злощастна целувка. Сега тя трябваше да промени темата. Без да го погледне, тя каза:
— Доколкото разбрах от малкото, което прочетох, вашето семейство е властвало над Даргентия, откакто страната съществува. Това е твърде необичайно.
— Да, наистина — съгласи се той. — Тъй като не разполагахме с пълна история, когато бях дете, баща ми ме караше да рецитирам имената на всички даргентийски крале от единадесети век до Никълас Първи от средата на седемнадесети век. Като дете, той също ги е учил наизуст.
Развълнувана, тя се обърна, за да го погледне.
— Наистина ли? Все още ли ги помните?
Той погали с ръка брадата си и се замисли.
— Мисля, че си ги спомням, но вие трябва да проверите дали не греша. — Той приближи един от гравираните столове до нея и го възседна. Тя отново се настани пред компютъра. Тогава с втренчен в рафтовете над рамото й поглед, той започна да изрежда поредица от имена.
— По-бавно — каза тя, като се засмя. Бе отворила нов файл в компютъра и се опитваше да запише всичките.
Имаше много хора с имената Фредерик, Стивън, Уензъл и Хенри, което показваше влиянието на Германия и Франция. Пейдж обърна изрично внимание на Уензъловците от седемнадесети век, въпреки че не бе сигурна дали някой от тях бе човекът, за когото трябваше да научи нещо повече. Когато той свърши, тя подметна:
— Не предполагам, че сте запомнили имената и на кралиците.
— На жените ли? Разбира се, че не.
Пейдж усети как в гърдите й се надигна гняв, докато не го чу да се смее.
— Да ви дразни човек, е такова голямо забавление, Пейдж Конър, защото вие сте толкова сериозна. Не, при все че това е отвратителен пропуск, образованието ми не включваше и имената на почетните половинки на владетелите. Сега ще ви оставя да работите, освен ако няма нещо, с което да мога да ви помогна.