— Има едно нещо. — През целия ден Пейдж мислеше какво би ускорило работата й и не бе измислила нищо. — Ако ми позволите да свържа компютъра с базите от данни на останалите световни компютърни мрежи, може и да се добера бързо до необходимата информация, което ще ускори разследването ми. Но това ще струва много пари.
— Направете го — каза Никоу.
— Тогава ще се обадя на брат ми във Вашингтон, за да ми изпрати няколко компютърни програми, може ли?
— Разбира се. — Той стоеше изправен и я гледаше отгоре. Сърцето й заби лудо в гърдите. Със сигурност нямаше отново да я целуне. Но той се наведе бавно. Тя затвори очи и вдигна брадичката си само за да усети устните му върху челото си. Тя отвори очи, унизена, че не го бе разбрала.
— Ако имате още някакви въпроси, ще бъда в покоите си с Алфред. Трябва да обсъждаме много неща за бала, така че ще стана рано сутринта. Може да се свържете с мен чрез всеки телефонен апарат, като наберете единица. Не работете до късно.
Пейдж нямаше никакво намерение да работи до късно. Но когато най-накрая картотекира и последната книга за тази нощ, тя не знаеше колко късно бе станало.
Очите й бяха уморени, но усещаше тялото си изпълнено с енергия. Все още не искаше да си ляга. Трябваше първо да призове Милисънт, за да й се скара; сигурно своеволната фея щеше да я чака в стаята й, за да обсъди първия цялостен ден на Пейдж в замъка.
Освен, разбира се, ако здравият разум на Пейдж не бе победил въображението й и не бе изпратил Милисънт обратно в страната на фантазията.
Във всеки случай спалнята й все още не я привличаше. И тогава тя осъзна какво я влечеше — прекрасната природа около рова, която Никоу й бе показал миналата нощ.
Не че тя искаше да отиде там отново с него. Не и след тази прочувствена, но подарена й като благодеяние целувка. Но той й бе казал, че щеше да работи до късно с Алфред. Тя сигурно щеше да бъде сама, ако излезеше сега.
Първо отиде до кухнята, където намери малко хляб. После излезе навън в нетипичната за сезона, топла, влажна, пролетна нощ, където щурците й пееха серенади, докато преминаваше през вратата в крепостната стена.
Започна да я бута, за да я отвори — и после спря. На слабата светлина, хвърляна от фенерите по външната стена, тя забеляза неясна фигура да седи на пейката, където тя бе седяла с Никоу миналата нощ.
Това не можеше да е Никоу. Той беше зает вътре в замъка. Освен това, който и да беше, той не притежаваше изправената и царствена осанка на самоуверения принц.
Кой можеше да бъде? Пейдж се загледа за момент.
Човекът се бе навел напред от кръста надолу. Имаше широките рамена на Никоу, но те бяха отпуснати напред. Не приличаше на заплаха за замъка, но Пейдж вярваше, че бе задължена пред своя работодател да го разпознае.
Тя се запромъква напред, като се стараеше да стъпва безшумно. Искаше й се гъските да крякаха към мъжа за трохи; те щяха да избягат при всеки звук, който тя направеше. Но въпреки че няколко от тях се въртяха в кръг на брега на рова, мъжът сякаш не ги забелязваше, сякаш бе седял тук достатъчно дълго, за да го считат гъските за част от пейзажа.
След минута тя се бе доближила достатъчно, за да го разпознае: Никоу.
Но не онзи Никоу, който бе виждала. Бе облегнал лакти на колената си с глава, отпусната в ръцете. В позата му се долавяше дълбока тъга.
Объркана, Пейдж се обърна да си ходи. Принцът имаше право на усамотение в любимото си място, което бе достатъчно мил да й покаже миналата нощ. Трябваше да го остави сам.
За нещастие обаче гъските я забелязаха. Една двойка се насочи по пътеката към нея, а оранжевите им клюнове издаваха ужасни звуци.
Принцът се обърна и Пейдж замръзна на мястото си.
— Аз… аз съжалявам — каза с достатъчно висок глас тя, за да я чуе сред крясъците на гъските. — Не очаквах да ви видя тук.
Той се изправи. Сега отново бе облечен в провинциалните дрехи, които подчертаваха едрото му тяло, потъмняло от слънцето.
— Приближете се насам, Пейдж — нареди й той.
Тя се подчини, като държеше в ръце пълна шепа с трохи.
— Реших да нахраня гъските, преди да си легна.
— Това ще им хареса.
Той се върна на пейката и тя се присъедини към него. Нахраниха гъските, както бяха направили това миналата вечер. Обичайната му арогантност се възвърна и той изправи стойката си. И сега красивите, черни лебеди стояха далеч във водата, като от време на време благоволяваха да протягат шии и да улавят с клюн трохите на пътя си.
Докато и двамата мълчаха, Пейдж си спомни в какво състояние бе видяла принца преди няколко минути. Толкова отчаян. Очевидно имаше нужда от приятел.
Тя не бе най-импулсивният човек, но изведнъж осъзна, че го попита: