— Никоу, нещо не е ли наред?
— Да не е наред ли? — каза той с явна обида в гласа, при все че тя долови някаква молба в него и продължи.
— Зная, че това не е моя работа, но вие изглеждахте… ами, нещастен, когато се появих тук.
— Права сте — отвърна той с измамливо мек тон, което разкриваше царствения му произход. — Не е ваша работа.
Като наведе глава, за да позволи на косите й да покрият лицето й като преграда между тях двамата, Пейдж простена унизена. После рязко стана.
— Вземете — тя му подаде остатъка от трохите. — Лека нощ, Никоу.
Той сграбчи ръката й, когато тя се опита да тръгне. Силата му я накара да изстене и да се обърне.
— Съжалявам, Пейдж — промълви той. — Оценявам това, че се интересувате от мен.
На слабата светлина от външните фенери, тя се втренчи в дълбините на тези омагьосващи тъмни очи — и бързо премигна при болката, която съзря в тях. Импулсивно сграбчи ръката, която все още я държеше.
— Никоу, ако има нещо, което мога да направя за вас…
Спря. Колко ли глупаво звучеше отстрани. Тя, обикновената Пейдж Конър, предлагаше да разреши проблемите на един принц.
Но той също така бе и мъж. При това тъжен. Тя се опита да се освободи от ръката му, но той я стисна още по-силно.
— Останете тук с мен, Пейдж, само още за миг.
Какво друго можеше да стори тя? Седна. Гъските, изглежда, усетиха, че няма да получат повече трохи за тази вечер и зацапаха обратно към водата. Вече се чуваха само жабите, които крякаха над бълбукането на водата, и шепотът на лекия ветрец.
На Пейдж й се прииска да можеше да успокои умълчания мъж, пръстите, на който все още притискаха нейните. Въпреки влажната горещина на нощния въздух, на нея й беше приятно да усеща топлината, която тялото му излъчваше. Тя се загледа във вълничките на водата и с периферното си зрение забеляза, че Никоу правеше същото.
След минута ръката му се напрегна.
— Трябва да направя това, което е най-добро за моя народ — започна той, — даже и да не ме разберат. Преди малко говорих с Алфред за някои решения, които взех. Сега трябва да се справя с последиците от тях.
Говореше с недомлъвки, макар че тя усети неговото желание да й обясни.
— Какви решения? — попита направо.
Гласът му едва се чуваше.
— Заложих душата на моята страна.
— Как…
— Едуард. — Тази единствена дума бе изречена с агония, която Пейдж не разбираше. — Бях толкова уверен, че нямаше да загубя. Цялата държава беше зад мен. Но възстановяването на една съсипана култура отнема време. А аз не разполагам с повече време.
— Никоу… — Той се бе умълчал и тя се опитваше да запълни тишината с нещо, което можеше да му помогне. Но без да разбира нищо, какво можеше да каже?
Той стана и я привлече след себе си. Отправиха се бавно към брега на рова. Той вдигна един камък и го запрати във водата. Пейдж долови едно пльос-пльос-пльос, когато камъкът отскочи три пъти.
Принцът се обърна внезапно към нея. Лицето му оставаше в сянка на оскъдната светлина. Беше безизразно.
— Заех пари от Едуард, за да построя хотелите. Много пари. Падежът за първата вноска по заема е след шест седмици.
Пейдж вече знаеше отговора на въпроса, който щеше да зададе.
— Можете ли да изплатите вноската?
— Сделката предвижда или много пари в брой, или доказателство, че хотелите ще бъдат рентабилни. Това означава да се напълнят деветдесет процента до деня на първото плащане и да останат пълни поне един месец.
Сега Пейдж го разбра.
— Вие нямате парите, така че въпреки това, което гласят легендите, трябва да организирате бал, за да си намерите булка с царствена кръв. Една приказна ситуация като тази ще привлече много туристи, а обещанието за романтика ще продължи да привлича нови и нови туристи.
— И преди съм ви казвал, че сте схватлива. — Усмивката му бе прекрасна, но тя не премахна скръбта в очите му.
— Но ако откриете Легендарните, нали ще ги продадете, за да покриете плащането?
Всякаква следа от усмивка изчезна от лицето му.
— Ако те наистина… да. Ще трябва да ги продам. И тогава ще остана в историята като принца, който е пропилял най-безценните съкровища на страната.
Пейдж долови болката му.
— Но какво ще направи Едуард, ако не успеете да платите първата вноска, Никоу? Ако той стане собственик на хотелите, също ще трябва да открие начин, за да привлече посетители в тях. Нима това наистина ще е толкова лошо?
Никоу се усмихна с горчивина.
— Лошо ли? По-добре кажете направо ужасно. Той ще отнеме мечтите на народа ми за светло бъдеще на Даргентия, ще ги захвърли в забвение като боклук.
— Какво искате да кажете?