Може би тя трябваше да го накара да забрави бала, преди той да осъзнаеше, че му е подготвена клопка от фея.
Тя стигна вратата на спалнята си. Друга неприятна мисъл да се загнезди в съзнанието й. Милисънт.
Но след историята с молците от сутринта Милисънт все още се криеше. Пейдж си помисли дали да не я извика; искаше й се добре да се скара на палавата фея.
Глупаво бе да се опитваш да се скараш на някой, който дори не беше там. Тя се отказа от идеята.
Искаше само да можеше така лесно да се откаже да мисли за Никоу.
Седна в края на балдахиновото легло. В огледалото над бюрото видя отражението на една жена с очила и права, тъмна коса. Беше невзрачна. Обикновена. Просто никоя.
Но жена, на която принцът се бе доверил! И не само някакъв принц, а Никоу. Отражението й се усмихна, защото тя поне за миг се почувства по-особена.
Тази нощ навън при рова той не се бе опитал да я целуне. Радваше се, че беше така.
А дали?
Той й бе разкрил проблемите си, а после се противопостави на предложените от нея разрешения. Брат й бе вършил същото стотици пъти. По-добре да си мислеше за Никоу като за брат, отколкото да си представяше, че той изпитваше някакъв интерес…
Брат й! О, боже, тя почти бе забравила, че трябваше да се обади на Джо. Погледна колко е часът. За щастие, във Вашингтон бе с шест часа назад. Там щеше да е привечер. Можеше и да успее да се свърже с него.
Както й бе казал Никоу, телефонната система на Даргентия бе модерна, въпреки че вътрешната система на замъка бе объркваща. Преди това никога не бе поръчвала международен разговор. Повече от разговорите й, докато водеше преговори за тази работа, бяха с американски дипломати в Щатите, последвани от потвърдително писмо от принца. Въпреки първите си два неуспешни опита, най-накрая успя да се свърже — само за да чуе телефонния секретар на Джо. Остави съобщение с молба да й се обади колкото бе възможно по-скоро. Това, че той не си бе вкъщи, бе добре, защото следващият разговор щеше да бъде за негова сметка.
Когато си легна в гравираното балдахиново легло, тя погледна към сводестия таван на стаята. Кой ли мит пресъздаваше сцената с тъжната горска нимфа, която с копнеж наблюдаваше един красив младеж? Тя не се занимаваше с гръцка история. Преглътна с мъка и отмести погледа си. Представи си как се чувстваше тази пренебрегната нимфа.
Спа добре тази нощ, но бе разбудена рано на другата сутрин от звъненето на телефона.
— Ало? — Тя се опита да прозвучи колкото бе възможно по-свежо.
— Пейдж. Аз съм.
Джо! Тя се изправи и хвана слушалката с две ръце, сякаш беше брат й.
— Здрасти. Не се ли обаждаш твърде късно? — Можеше да си го представи в апартамента си във Вашингтон, висок и слаб, приличащ твърде много на техния красив татко. За щастие, неговата личност представляваше един отделен свят; той бе добър брат.
— Бях на дипломатическа среща, която продължи през цялата нощ. Помислих си, че е по-добре да ти се обадя рано, за да те хвана. Как вървят нещата при тебе? Благополучно ли пристигна в Даргентия? Каква е работата ти? А страната?
Пейдж се разсмя.
— Задръж малко! Да видим: пристигнах в Даргентия без проблеми. Страната е красива, всичко е наред. Обадих се заради моята работа. — Тя му обясни за нуждата си от модем и определени програми, за да може да се свърже с Европейската университетска мрежа, която да й предостави достъп до Интернет. — Принц Никоу иска от мен да намеря достатъчно информация за рекламната брошура на бал, който ще се състои след няколко седмици. Ще се спра предимно на народните легенди, но ми е необходим и достъп до всички източници на информация колкото се може по-скоро.
— Принц, който организира бал. Звучи познато. Да не би да говоря с Пепеляшка?
Пейдж се засмя.
— Принцът вече ме срещна, но не ме подгони със стъклена пантофка. Аз съм просто негова служителка.
— Много лошо.
— Въобще не е лошо — каза Пейдж. — Живея в замък, макар и за съвсем кратко време. — Тя се поколеба. — Чул ли си мама и татко?
— Разбира се. Все още говорят за новата ти работа.
— Мога да си представя какво казват.
— Сега, Пейдж…
Тя не обърна внимание на болката. Достатъчно лошо бе, че не се бе научила да привлича вниманието на своите привлекателни родители… Баща й бе рекламен директор, а майка й — телевизионна говорителка. И двамата бяха красиви. И двамата бяха сторили всичко по силите си да я разкрасят — и нея, и личността й, докато растеше: скъпи дрехи, училище за манекени, уроци по актьорско майсторство, контактни лещи. Но всичко се оказа напразно.
Джо и тя говориха още няколко минути и той обеща да й изпрати необходимите програми колкото бе възможно по-скоро.