— Благодаря ти, Джо.
— Пази се, Пепеляшке.
Тя се засмя пряко волята си. Когато той затвори, все още държеше слушалката до ухото си. Не искаше да прекъсва връзката. Скъпият Джо; липсваше й.
Когато започна да усеща мириса на люляци, тя тресна слушалката.
— Е, добре, Милисънт, къде си?
Един стълб светлина започна да проблясва близо до прозореца. След миг Милисънт се появи.
Тя стоеше изправена с ръце, скръстени пред себе си. Изглеждаше смирена като ангелче въпреки вишневочервения си потник, на който бе изобразена една ухилена летяща фея с две крила и вълшебна пръчица. Надписът върху нея гласеше: КОГО ЩЕ ИЗВИКАШ? ПРИЯТЕЛЧЕТАТА СТРАШИЛИЩА! Тъжните й очи светнаха, когато се спряха върху Пейдж, а обичайната й усмивка се разля още повече.
— Здрасти, скъпа — каза тя.
Голяма част от гнева на Пейдж от предишния ден бе отминала. Това отново я ядоса. Знаеше, че Милисънт я бе избягвала толкова усърдно с надеждата Пейдж да забрави пакостливата лудория на своята фея.
— Не съм забравила, Милисънт — предупреди я Пейдж.
— Никога не съм си и помисляла, че ще забравиш, скъпа. Нали пушекът ми бе просто великолепен? И начинът, по който се превърна в пеперуди… Господи, просто трябваше да се върна у дома и да покажа това на приятелите си. Въпреки че — добави тя замислено, — когато опитах това там, пушекът ми просъска и се превърна в слузести гъсеници. А приятелката ми Гленда се ужасява от пълзящи гадинки. Тя не престана да пищи. Но мисля, че ти ми действаш положително, Елеонора.
Пейдж въздъхна. Точно както бе изпитала съчувствие към принца заради меланхолията му, така и сега почувства съжаление към Милисънт.
— Номерът ти бе чудесен.
— Наистина ли смяташ така? — Тя започна да размахва малките си сбръчкани ръце, докато пръстите й не започнаха да пропускат струйки дим.
Пейдж я наблюдаваше изумена — но само за момент.
— Но, Милисънт, все пак вчера не трябваше да вършиш своите магии. Не бях сама.
— Точно за това, Елеонора. Ти даже каза на принца, че за него е важно да има широки възгледи. Ако той няма такива, ти няма да станеш принцеса.
— Не искам да ставам принцеса, Милисънт. Искам само…
Но Милисънт вече изчезваше заедно с пушека от пръстите й. Треперещият й гласец отекна от стените.
— И ти също трябва да имаш широки възгледи, скъпа.
Широки възгледи, си мислеше Пейдж, докато се обличаше в джинси и тениска. Колко широки трябваше да бъдат? За бога, тя продължаваше да вижда феи!
Спусна се по стълбите колкото можеше по-бързо.
— Добро утро — каза Пейдж, когато влезе в трапезарията. Ароматът на канела и бекон изпълваше въздуха.
Шарлот и Руди не се бяха присъединили за закуска.
Едуард, Алфред и Никоу се изправиха. Никоу носеше същите дрехи, както когато за пръв път го бе видяла: свободна бяла риза, която разкриваше косматите му мускулести гърди, тесни панталони и ботуши. Изглеждаше дяволски красив и тя се учуди как човек с неговата царствена външност можеше да бъде взет за шофьор.
Като срещна погледа му, Пейдж се замисли как да се държи към него през този ден. Освен ако той не кажеше нещо, тя нямаше да спомене нищо от това, което той й бе доверил миналата нощ. Тя просто му се усмихна и сведе глава.
Алфред изглеждаше както винаги в тъмносинята си, плетена жилетка, спусната над бялата му риза.
— Добро утро, госпожице Конър — поздрави я той.
Прошареният Едуард изглеждаше безупречно в черния си, делови костюм, а Сюзън носеше зелена, тясна рокля без колан, която покриваше всички привлекателни части на тялото й и все пак бе твърде неприлична. Или може би Пейдж намираше роклята още по-зелена, тъй като ревнуваше. Жената, елегантна, с бадемови очи и пищни форми, бе смайващо красива.
Единствената утеха на Пейдж бе, че Сюзън трябваше да преглътне горчивия хап; агентката по пътешествия скоро щеше да загуби Никоу заради една царствена, макар все още непозната, булка. Малка утеха. Тази мисъл не повдигаше настроението на Пейдж.
— Надявам се, че спахте добре миналата нощ, Пейдж — каза Никоу. Да, по-добре отколкото през първата й нощ в замъка. Тъкмо щеше да му каже това, когато той изрече: — Аз със сигурност спах добре. — В погледа му към нея имаше такава признателност и топлота, че тя цялата се изчерви.
Понеже не искаше да види изражението на Сюзън.
Пейдж се обърна и взе една чиния от шкафа. Чудеше се как ли щеше да се почувства Сюзън, ако знаеше, че Никоу се канеше да разиграе избора си на булка на лотария. С усмивка тя сложи в чинията си омлет и кифла.
Едуард се бе върнал на мястото си и се хранеше с очевиден апетит. Никоу и Алфред бяха останали прави. Никоу настани Пейдж на един висок старинен стол, което накара Пейдж да се усмихне към пода пряко волята си. Тя просто трябваше да привикне към тази учтивост.