Като седна до нея, Никоу каза:
— Ще ходя до града около единадесет часа днес. Вие трябва да ме придружите.
Тя се зарадва. Почувства, че краката й се подгъват, когато заби пети в пода.
— Съжалявам, Никоу. Първо искам да сортирам всички онези кутии. Нямам време.
С периферното си зрение тя забеляза шокирания поглед на Алфред. Очевидно той бе свикнал всички да се подчиняват на любимия му господар.
Никоу прехапа чувствените си устни.
— Трябва да дойдете.
Разговорът с обикновените хора за Даргентия имаше жизненоважно значение за нейните планове, но той първо трябваше да я попита за нейното мнение. Така тя щеше да си спести спора за нещо, което имаше значение.
След кратък разговор Никоу отпи последната глътка от кафето си.
— Пейдж, ще ви очаквам на парадния вход в единадесет.
Той се сбогува и напусна стаята, последван набързо от Алфред и Сюзън.
— О, Никоу, има нещо, което забравих да ви кажа — каза Сюзън.
Пейдж остана сама с Едуард. Той все още изглеждаше безупречно. Дори не бе разхлабил вратовръзката си, за да се нахрани. Искаше й се да му се подиграе за нещо отвратително — някоя дума или закуската му, нямаше значение. Вместо това тя сподави отмъстителните си помисли и попита:
— Не вярвам, че можете да споделите нещо интересно за историята на Даргентия?
Той изсумтя и я погледна лукаво под посребрените си вежди.
— Историята на Даргентия ли? Важно е само бъдещето на Даргентия. А аз възнамерявам да се погрижа за това.
Както Пейдж добре знаеше, той наистина го мислеше. Но щеше да падне на гладкото си надуто лице, ако оставеха на нея да определи бъдещето. Тя набързо изпи кафето си и забърза към библиотеката.
Пейдж въодушевено се зарови в първата кутия, но не можа да я прегледа изцяло заради очакваното прекъсване. В десет и тридесет тя се втурна в стаята си да се измие и преоблече в пола, прасковеночервена блуза и обувки с ниски токове. Като се взираше в огледалото на банята, тя среса правата си тъмна коса. Няколко кичура докоснаха върховете на очилата й и на нея й се прииска да се бе подстригала, преди да напусне родината.
Принцът, все още в привлекателните си провинциални дрехи, чакаше точно в единадесет часа пред парадния вход. Този път караше малък „Фиат“. Той заобиколи колата и й отвори вратата, като я изгледа от главата до петите с одобрение.
— Не сте с джинси?
— Ще ги обуя по-късно, когато се върна към работата си.
— Скъпа ми Пейдж, само работа и никакви забавления ще ви превърнат в скучно момиче. — Тъмните му очи заблестяха от вълнение; нетърпящият му възражение вид от сутринта бе изчезнал и тя се опита да му отвърне с усмивка.
Не успя.
— И без това вече съм скучна. А само усилената работа ще ми помогне да спазя вашия срок.
— Искате да ви направя комплимент ли? Е, добре. Вие, прекрасна Пейдж, никога не можете да бъдете скучна.
Тя не отвърна нищо. Той просто се държеше любезно.
Денят бе по-слънчев, отколкото предишния, и светлината проблясваше по забързаната река. Надолу по течението й плаваше шлеп, натоварен с въглища.
— Какво мислите за разходка по реката, за да привлечете туристите? — попита Пейдж. — Може би едно вечерно пътешествие с местния оркестър?
— Великолепно! — Пейдж се зарадва на похвалата му. — Ще накарам Сюзън веднага да се заеме с това.
Паркираха близо до площада със статуята на Никълас Първи и продължиха пеша. Наблизо знамето на Даргентия плющеше от един пилон. Пейдж ускори ход, за да не изостава от забързаната крачка на Никоу. Изведнъж цяла тълпа хора ги заобиколи и това забави крачката им. Жените в града, изглежда, обичаха полите на цветя и дантелените блузи, а ризите на мъжете бяха с ярки, наситени цветове. Пейдж отново не успя да разбере повече от няколко бързо изречени френски думи на по-гърления даргентийски диалект — но измежду тях се повтаряха бал и танци. Говореше се за бала на принца.
При все че повече от хората изглеждаха силно привързани към своя монарх, виждаше се, че бяха загрижени, защото поклащаха глави и разменяха бързи погледи помежду си.
Двама мъже в работни облекла си проправиха път през тълпата. Те привлякоха вниманието на Никоу; Пейдж разбра, че работеха за възстановяването на единствения универсален магазин в града и се нуждаеха от указанията на Никоу за климатичната система.
— Трябва да отида с тях — каза той на Пейдж. — Ще дойдете ли?
Разбира се, че щеше да дойде. Тя бе забелязала постройката, когато преминаваха през града — много стара, с каменни стъпала, цялата изпълнена със следи от историята. Беше само на няколко преки от площада, така че те се отправиха към нея пеша.