Той схвана намека и се засмя.
— Великолепно!
— Но, Никоу… — Сюзън звучеше разтревожена и Пейдж я погледна. Красивото й лице скриваше гнева, който бушуваше в нея. Не се ли ядоса просто защото тя не се бе сетила за това? Или идеята не й харесваше?
Или мразеше Пейдж?
Това беше без значение, но Пейдж не искаше да си създава врагове даже и сред хората, които тя самата не харесваше.
— Обзалагам се, че Сюзън е изпълнена с много други идеи за привличане на туристите — каза тя с окуражителна усмивка към своята красива отмъстителка.
Вместо да успокои Сюзън, забележката я накара да погледне Пейдж с още по-голяма омраза. Пейдж бързо откри нещо много важно, което да изследва в центъра на чинията си със сирене.
Сюзън се обърна към принца.
— Никоу, скъпи, с всички тези чудесни идеи за туристически атракции едва ли се нуждаете от нещо толкова банално и детинско като този бал.
— Банален, детински и необходим — противопостави й се той. — Балът ще е кулминацията на туристическата програма. И ако срещна също подходящата принцеса на него… ами, още по-добре. Не е като да имаш малко черно тефтерче, пълно с имената им.
— Разбирам, Никоу. Едно детство, прекарано в Съединените щати… — тя процеди думите, сякаш бяха отровни, и хвърли обвинителен поглед към Пейдж, като очевидно считаше нея за виновна за всички беди, сполетели страната — няма да ви позволи да се срещнете с подходящите хора. Но сега сте си у дома. И легендата казва, че вие трябва да се ожените за обикновена жена.
— Даже и така да е, трябва да направя това. В името на Даргентия.
Пейдж го разбра. Целият свят щеше да разбере за бала на Никоу. Романтиците щяха да се втурнат да видят красивия принц, който щеше да ухажва принцесата, а после щеше да се ожени за нея. Тогава те щяха да похарчат много пари, за да дойдат тук с надеждата да зърнат щастливата двойка.
И ако Никоу оставяше разбити сърца… е, добре, нейното нямаше да бъде сред тях. Тя нямаше да позволи това. И тя не съчувстваше на Сюзън.
В мислите си Пейдж си представяше как Никоу танцува с красива принцеса, поглежда я с тези смолисточерни очи, казва й любовни думи с устните, които Пейдж намираше за толкова съвършени, толкова чувствени… по дяволите! Тя отпи от чая си, сякаш билките в него съдържаха нещо успокояващо. После си наля друга чаша от порцелановата каничка.
Скоро Никоу реши, че бе станало време да се връщат в замъка. За щастие, Сюзън имаше работа в града.
Докато вървяха към колата на Никоу, Пейдж забеляза Шарлот и Руди сред тълпа работници от другата страна на улицата. Групата, която ръкомахаше и говореше оживено, бе заобиколила скелето на двуетажна каменна сграда. И двамата роднини на Никоу носеха на главите си дебели шапки. Даже срамежливият Руди изглеждаше, сякаш си беше у дома.
Никоу вдигна ръката си в поздрав към тях, докато Руди им кимна срамежливо.
— Баща му работеше тук като строител — обясни Никоу с усмивка. — Детронираната кралска особа трябва също да работи, за да живее. Чичо Уензъл бе много добър в работата си. Той научи Руди на много неща. Сега хората го молят за съвет.
За момент се спряха до новите хотели на Никоу. Единият бе модерен и лъскав с фасада от бял хоросан и червени тухли; вторият бе в по-стар, европейски стил, от камък и дърво. И двата хотела бяха огромни. Луксозни. Пейдж се надяваше, че и двата щяха да се харесат на туристите. На много туристи.
Едуард стоеше в почти завършеното фоайе на втория хотел сред няколко строителни работници с каски на главата до скелето на стената, която се боядисваше в бяло. Работниците се смееха гръмогласно. Едуард просто се усмихваше лукаво. В тази сцена Пейдж усети нещо повече от мириса на незасъхнала боя.
— Какво прави той тук? — попита Пейдж с раздразнение.
— Без съмнение, следи за инвестициите си — отвърна сухо принцът.
Пътуването обратно до замъка бе приятно изживяване. Пейдж задаваше въпроси за Даргентия, за нейната очарователна столица, за блестящата като сребро река Арджънт, за предстоящия бал. По никакъв начин тя не възнамеряваше да се държи като Сюзън, сякаш балът я безпокоеше.
Но колкото повече опознаваше Никоу, толкова по-голямо влечение към него изпитваше. Но единственото бъдеще на това чувство бе да бъде наранено. Тук имаше много неща, които тя желаеше. Всички те включваха само история, но не и разбиване на сърцето й. Тя щеше да се стегне.
Когато пристигнаха до последния завой на пътя преди моста над рова, Никоу попита: