— Искате ли да ви разведа из замъка този следобед?
Пейдж се поколеба. Беше изкушена. Но тя реши да се пази.
— Може би по-късно. — Когато той спря пред замъка, тя изхвърча от колата с бързото — благодаря — а после изтича в стаята си да се преоблече.
Имаше нещо, което тя искаше да узнае. Заключи вратата след себе си и после се обърна.
— Милисънт!
Глава осма
В същия миг тя почувства аромата на люляци. Мъглив стълб дим внезапно проблесна пред стената близо до гравираното балдахиново легло. Оформи се и се появи Милисънт.
— Извика ли ме, Елеонора, скъпа?
Пак Елеонора. Пейдж прехапа устни, за да не се разкрещи на златокосата стара жена, съчувствени очи и дразнеща усмивка. В крайна сметка този път тя самата я бе извикала. Искаше да й зададе един въпрос.
— Милисънт, ти ли съчини даргентийската легенда, че принцът трябва да се ожени за обикновена жена?
— Не ми се наложи. Не е ли просто чудесна? Съвсем подходяща е за принца да се влюби в теб.
Пейдж изрева подигравателно.
— Правилно. Е добре, направила си си труд за нищо, Милисънт. Подозирам, че ти си насадила идеята за бала в главата на принца, но той е разбрал твоята измама. Иска само да си намери принцеса, присъствието, на която ще привлече много туристи, а семейството й — много пари. Нямам шанс да му осигуря нито едно от двете.
За първи път Милисънт изглеждаше разтревожена. Малкото й чело се проряза от повече бръчки, които Пейдж някога бе виждала там, и тя вдигна пръст към напуканите си устни.
— Ами, скъпа, предполагам, че мога да те превърна в принцеса.
Пейдж реши да я иронизира.
— Разбира се, само ако е красива. Вечно красива. А също и блестяща.
В слънчевите й очи, погледнали надолу, се появи тъга.
— Елеонора, скъпа, това не влиза в правилата. Тайната на вълшебните приказки… ако можеше да я разбереш. Изисква само малко съсредоточаване.
— Зная повече, отколкото да се съсредоточавам във вълшебни приказки, Милисънт. Правех го, когато бях в гимназията, и това бяха най-нещастните ми години, които някога мога да си представя.
Милисънт потъна в леглото и поклати глава.
— Много добре си спомням това време.
Пейдж погледна към малката фигурка. Дюшекът под нея не потъваше. Разбира се, че не. Не съществуваше такова нещо като вълшебна фея. Тогава нямаше да има значение, ако тя излееше яда си на някой, който въобще не присъстваше.
Обаче тя не можеше да си обясни своя гняв — как Никоу я привличаше и как тя в действителност, дълбоко в себе си, копнееше с цялото си сърце да можеха приказките да се сбъдват. Милисънт щеше да си помисли, че нейното вълшебно кръщелничество бе довело до нещо, назряло за промяна. Може би вече си го бе помислила, ако можеше да разчита на развълнуваната аура на Пейдж или на вътрешното й въображаемо съзнание. В своя самозащита Пейдж започна отново да се оплаква, за което винаги бе обвинявала Милисънт. Тя седна на леглото до старото същество, което не бе там.
— И аз помня. Толкова се срамувах, че нямах кавалер за абитуриентския бал, докато брат ми не ми уговори Робърт Кокс, най-високомерното момче в училище.
— Най-хубавото също — измърмори Милисънт.
Господин Всичко, спомни си Пейдж. Приятелката му се бе разболяла от дребна шарка.
— Не бе ли това интересно съвпадение?
— Престани да ми четеш мислите, Милисънт! — скара й се Пейдж. Тя се умълча. — Винаги съм си мислила, че всичко бе вълшебство.
Милисънт изглеждаше шокирана.
— Но тогава аз ти обясних, мила…
— Няма значение. — Пейдж се надигна и прекоси стаята. — Всичко бе цяла катастрофа. — Имаше втора среща в същото време с най-добрата си приятелка, Лия. Как се казваше нейният кавалер? Новото момче в училище, което печелеше пари, като продаваше стръв за риба ли?
— Той бе такъв хубав младеж.
— Милисънт! — Пейдж се опита да насочи мислите си към нещо друго, но след като се бе върнала към болезнените си спомени, те се отприщиха като кална вода — отвратителни, натрапчиви и много лепкави.
Тогава не можеше да реши дали кавалерът на Лия миришеше повече на изкуствен тор или на умрели червеи. Тя знаеше, че Робърт никога повече нямаше да я покани на среща, но поне се надяваше на една прекрасна вечер.
Поради някаква причина, която и тя самата не можеше да си обясни, бе започнала всичко, като седна на леглото. Главата й бе отпусната в ръцете и тя се молеше да си има вълшебна кръстница.
За нейна най-голяма изненада Милисънт се бе появила.
Сега Милисънт се изправи и застана до Пейдж като облак вълшебен прашец.
— Възползвах се от възможността, скъпа. Ние, кръстниците феи, разполагаме с най-приятните здания за почивка след пенсиониране, а сега почти никой не вярва в нас. Басейни, фонтани, градини и всички онези пасти, които можем да ядем. Но колко по-прекрасно е да се почувстваш желан. Когато ти ме викаше, аз се почувствах щастлива, че съм избрана от теб. — Тя прегърна Пейдж. Усещането беше, сякаш я обвиваше меко бебешко одеялце.