— Добро утро — тя се поколеба, а после каза твърдо: — За миналата вечер…
— Да?
Думите й прозвучаха като изстреляни от картечница.
— Осъзнавам, че паркът до рова е специално място за вас. Извинявам се за това, че ви безпокоях там през последните две вечери. Няма да го правя повече.
— Не мислете за това — каза принцът. Изразът му бе толкова студен, че тя мислено благодари на Бога, че тъмната брада скриваше лицето му. — За мен е без значение дали вие сте там или не. Обаче аз не посещавам мястото всяка вечер, така че вие може да продължите да ходите там — до края на договора ви.
С тези няколко думи той я сложи на мястото й. Целувката от миналата нощ не значеше нищо повече за него от първата му целувка. Тя бе само една временна служителка.
Това я устройваше чудесно. Щеше да сложи в ред чувствата си след една почти безсънна нощ. Чувствата й към принц Никоу бяха само едно глупаво увлечение, което всяка американка би почувствала, изправена пред очарователен принц от Европа. Тя щеше да сподави това чувство. На карта стоеше нейният професионализъм.
Но все пак я болеше при спомена за действителността — че един мъж, толкова вълнуващ, колкото Никоу, само за една нощ бе забравил целувките на една незабележима жена.
Тя си сервира храна и се присъедини към него на масата. Сподавяйки болката си, се помъчи да завърже разговор, като му изказа една молба, свързана с работата й.
— Ако нямате нищо против, бих желала да използвам една кола. Уредих си посещения на хората, които срещнах вчера, за да науча нещо повече за даргентийските легенди.
— Разбира се. — Надменността му се намали, когато одобрителна усмивка разкри съвършените му зъби под безкрайно привлекателните устни. — Не си губите времето.
Сърцето й подскочи чак до гърлото. Тя не можа да се сдържи да не му се усмихне на свой ред, но усмивката й бързо се скри. Дръж се на положение, предупреди се тя. Стой настрана, безчувствена.
Когато приключиха със закуската си, той й показа конюшнята — една огромна каменна постройка в края на пътя за замъка от вътрешната страна на крепостните стени. При все че имаше няколко коня в безупречно поддържаните ясли, голяма част от конюшнята бе превърната в гараж. Мирисът вътре бе приятна смесица от коне, бензин, боя за коли и дезинфекционни средства.
Минаха покрай голям черен жребец, който се раздвижи неспокойно пред яслата си. Пейдж си представи Никоу яхнал този жребец, галопиращ през полята, а тъмнорусата му коса се развява зад него. Стои със съвършена стойка, широките му рамена са изправени назад, докато с лекота управлява юздите. Бедрата му са стегнати и овладяват необуздания кон, копитата, на който отекват с буен ритъм…
Хубаво беше, че принцът караше кола. И че Пейдж се бе упражнявала да контролира въображението си.
Тя премина бързо покрай яслите, за да застане пред автомобилите.
— Ето — каза й Никоу. Подаде й ключовете за малък „Фиат“ и й показа копчетата за автоматичната врата на гаража.
— Предполагам, че няма да имате време за вашата обиколка из замъка — добави той с равен глас.
— С нетърпение я очаквам, но не днес. — Тя не смееше да остане и час сама в компанията му. Въпреки самообладанието й той все още предизвикваше глупави фантазии. — Трябва да се залавям за работа.
Но докато се обръщаше, тя сподави една въздишка. Може би за нея щеше да е по-добре да предприеме обиколката, като даде воля на любопитството си.
Или, страхуваше се тя, като засили интереса си към принца още повече.
Преди да се отправи към града, Пейдж трябваше да се качи в стаята си, за да си вземе чантата и бележника.
Когато доближи вратата, чу гласове в стаята. Въздъхна, отпусна, а после изправи рамена, като се приготви за срещата си с Милисънт.
Вместо нея, тя се изненада да види Алфред. Прислужникът на Никоу носеше дълга престилка върху панталоните и бялата си риза. В ръката си държеше четка от пера за почистване на прах, а прошарената му коса стърчеше повече от обикновено. Може би той бе донесъл стълбата, на която стоеше изправен, тъй като слабият мъж протягаше четката далеч над върха на гравираната рамка на леглото.
Тя не искаше да го стряска, докато се навеждаше толкова опасно. Вместо това остана да го наблюдава за момент. Беше гъвкав за възрастта си. Той си тананикаше нещо, което звучеше като марш.
Пейдж се огледа неспокойно наоколо. За щастие, нямаше никакъв признак за присъствието на Милисънт, нито даже най-слаб аромат на люляци. Добре. Последното нещо, което й трябваше, бе всички да разберат, че тя бе пристигнала в замъка с въображаема придружителка — ако след инцидента с пушека и пеперудите вече не я подозираха, че вършеше детински пакости.