За миг Алфред се изправи и постави ръка на бедрото си. Огледа работата си. Очевидно доволен от себе си, той слезе по стъпалата, после се обърна и видя Пейдж.
Ахна и вдигна ръката си толкова рязко, че едно перо от четката падна на пода.
— О, Пейдж — каза той. — Не ви чух да влизате. Надявам се, че нямате нищо против, че съм тук, но така помагам на Мейбъл, която е много заета.
— Нямам нищо против. — Знаеше, че не звучи много убедително, и за това продължи: — Съжалявам, че ви уплаших. Вижте, не бих искал нито вие, нито Мейбъл да си навличате неприятности заради мен. Защо просто аз не се грижа за стаята си, докато съм тук? И, моля ви, наричайте ме Пейдж.
Яркосините му очи се ококориха под сбръчканите му клепачи, сякаш бе скандализиран.
— О, не, Пейдж. Гостите на принца на Даргентия не чистят собствените си стаи.
— Аз не съм гостенка, Алфред — напомни му тя. — Аз съм само една служителка.
Той упорито вдигна брадичката си с жест, който напомни на Пейдж за господаря му. Отпуснатата кожа на гушата му се изпъна.
— Но докато сте тук, вие също сте гостенка.
Пейдж си припомни, че когато бе срещнала Алфред, си бе помислила, че той можеше да й бъде съюзник. Тя със сигурност не желаеше да го отблъсне от себе си, като не приемаше неговата любезност. Тя се усмихна:
— Благодаря, Алфред. Вие ще ме разглезите.
— Такава млада, хубава дама заслужава да бъде разглезена — отвърна галантно той.
Глупости! Пейдж откри, че бе взимал уроци по ласкателство от очарователния си господар. С поклащане на глава тя започна да събира това, което й бе необходимо за пътуването до Даргент Сити.
— В града ли отивате? — попита Алфред.
Пейдж кимна утвърдително.
— Ще събирам легенди.
Малката му уста се разшири в усмивка, подчертана от двете бръчки отстрани.
— Добре! Тогава трябва да се видите с някои от най-добрите ни разказвачи — освен младия Руди. Може би той е специалистът по народно творчество в страната. Но вие трябва да чуете и истории от другите; тогава той ще ви помогне да ги сглобите. — Алфред й даде няколко имена. Едно или две й бяха познати; останалите не бе чувала.
— Благодаря — каза тя. Докато поставяше чантата си през рамо, й се стори, че долавя мириса на люляци. — О, не! — нареди шепнешком тя. — Само да посмееш!
— Съжалявам, Пейдж — каза Алфред. По лицето му се забелязваше объркване. Той току-що щеше да премести стълбата от другата страна на леглото. — Не искате ли да избърша прахта от другата страна на леглото?
Пейдж размисли бързо, а после каза, сякаш довършваше изречението си:
— Не смейте да правите нищо, с което можете да се нараните, Алфред. Видях как се надвесвате, когато влязох в стаята.
Слава богу, вече не усещаше мириса на люляци. Може би бе сбъркала. Или може би за пръв път Милисънт се бе подчинила на Пейдж.
Алфред се усмихна:
— Ще внимавам, Пейдж.
Пейдж напусна замъка, без повече да зърне принц Никълас, принца на Даргентия. Сама караше малкия „Фиат“. За пръв път изминаваше пътя сама, за пръв път отиваше в града без Никоу.
Така се чувстваше по-добре. Много по-добре, защото съзнанието й играеше коварни номера, като я караше да си спомня за целувките му.
Възнамеряваше да се възползва от поканата на мосю Полон да се срещне с майка му. Първо спря до „Големия магазин“. Неговият управител, отново облечен в яркозелената си риза, я въведе в каменна къща на няколко преки от магазина.
Мадам Полон бе приятна, осемдесетгодишна жена с побелели коси. Имаше малък, безупречно подреден дом. Тя настоя Пейдж да заеме почетното място — един прекрасно украсен с гравюри диван с кадифена дамаска и извити крачета. Облечена в традиционните за Даргентия дантелена блуза и пола на цветя, тя сервира плодова торта, която сама бе приготвила. С висок, силен глас започна да й разказва на френски език великолепни приказки — всички до една верни, настоя тя.
— Разбирате ли, семейството ми е толкова даргентийско, колкото и това на нашия скъп принц Никоу.
Докато Пейдж си водеше бележки, мадам й разказа приказката за първия крал на Даргентия, Уензъл Първи, който сплотил местните граждани, за да изгонят нахлуващите нормандци.
След това на трона се възкачил крал Мишел, който спасил народа си от чумата. Яздил много дни на своя жребец, докато не стигнал Долината на мрака. Там победил Ангела на смъртта. Когато се завърнал в Даргентия, оцелелите от поданиците му, вече се възстановявали.
А и сегашният им принц също бе легендарен герой. Той собственоръчно, без да се брои верният му съветник лорд Алфред, освободил Даргентия от последните нашественици.