— Той е толкова храбър, толкова чудесен — промълви крехката мадам Полон и сипа още една чаша чай на Пейдж.
Пейдж не можеше да отрече, че Никоу беше храбър. А колкото до това, че е чудесен… ами, това просто си беше така. Неговият външен вид. Тялото му. Даже привлекателната му личност, ако се изключеше арогантността му. Но нямаше нищо особено чудесно в това, че й се подиграваше с нищо незначещи за него целувки.
Тези целувки обаче… те бяха чудесни.
— Но нашият принц е толкова заблуден, мадам — каза синът й, който приличаше на свети Клаус. Той се настани на един стол, твърде малък за размерите му.
— А, да — въздъхна мадам. — Балът. Това трябва да е нещо толкова вълнуващо, но…
С чувството, че сякаш сама забиваше нож в гърдите си, Пейдж попита:
Нима даргентийците не се радват, че принц Никоу си търси булка? — Тя отпи от чая си, устните й внезапно бяха пресъхнали.
— О, Господи! — изрече мосю Полон. Мъжът с поруменяло лице стана и закрачи в гостната стая. — Идеята на принц Никоу да превърне тази страна в рай за туристите е великолепна. Той ни възвърна свободата, а сега иска да осигури нашето оцеляване. Все пак той подхожда към това толкова погрешно…
Майка му го прекъсна с жест на ръката, който сякаш изтриваше лоша помисъл.
— Принцеса. Това иска той. Но трябва да си намери обикновена жена.
Пейдж премигна. Все пак тя долавяше следите от вълшебните пръсти на Милисънт в тази толкова почитана легенда. Но несръчната й вълшебна кръстница сигурно не бе успяла да втълпи приказката в толкова много умове. Не, по-вероятно беше, както й бе казала, че тя е знаела за съществуването на тази легенда още преди Пейдж да израсне и тя да я доведе в това невероятно приказно царство.
— Чух тази даргентийска легенда — каза Пейдж. — Тя е прекрасна история, но…
Дребната мадам се изправи с достойнство.
— Единствено нашите легенди, мадмоазел, крепяха даргентийците векове наред, докато нашата родина не бе освободена. Те бяха верни, защото предсказаха връщането на нашия принц. Но сега той също трябва да ги зачете или иначе над Даргентия ще надвисне опасността отново да бъде съсипана.
Пейдж се замисли за момент.
— Убедена съм, че принц Никоу може да си намери подходяща обикновена булка, ако реши така. — Пейдж си спомни красивото подигравателно лице на Сюзън. Тя си помисли дали да не се изплези на въображаемия образ, после превърна вътрешната си гримаса в усмивка към домакините. — По-трудното условие в легендата е да се намерят Легендарните. Наистина ли вярвате, че съществуват?
Дали вярваха! Мадам и мосю Полон заговориха в един глас. Разказаха й толкова истории за красотата на скъпоценностите. Легендарните наистина съществуваха.
А казваха ли историите къде могат да бъдат намерени скъпоценностите?
Мосю Полон й представи една изопачена версия на стиховете на Алфред, но нито една от тях не споменаваше нещо по-конкретно.
— Може би, мадмоазел, вие ще научите повече, докато съставите историята на Даргентия. — Мадам Полон прозвуча толкова обнадеждена, че на Пейдж й се прииска да не бе подхващала темата. Никой за нищо не бива да разчита на нея — със сигурност не и да спаси държавата.
Тя си спомни отново за Никоу, който бе толкова подходящ за ролята на принца. Той сигурно щеше да стори това, което беше добро за неговия народ.
Най-накрая Пейдж попита за всички членове на кралската фамилия с имена Уензъл от периода, който най-много я интересуваше. Семейство Полон обаче не знаеше кой се бе оженил за Летисия Адамсън от Уилямсбърг в края на седемнадесети век.
Нито никой от тях подозираше за тайната, която криеше в себе си Пейдж за Летисия и Уензъл и за противоречивата връзка с мечтите й, които я вълнуваха от дете.
Когато майката и синът й разказаха всички истории, които можаха да си спомнят, мосю отведе Пейдж до вратата на съседната къща със сламен покрив.
— Моите съседи, Лебланкс — те ще ви разкажат такива истории…
Преди да се върне вкъщи, той представи Пейдж на френски език на двама братя с тъмни коси. Единият беше слаб мъж на средна възраст с дебели очила; другият, също така слаб, щеше да изглежда с няколко години по-млад, ако си бе обръснал рошавия мустак. И двамата носеха светлосини ризи, въпреки че първият брат изглеждаше по-чист.
Лебланкс също я поканиха на чаша чай. Домът им не бе така подреден както този на семейство Полон, но въпреки това износените им мебели също бяха старинни. Миришеше на стари пури и неизхвърлена пепел, а тук-там Пейдж забеляза следи от изгаряния по ръбовете на дървените маси.