— Но вие навярно мислите, че даргентийците са малко луди заради огромното значение, което придават на легендите, нали така?
Пейдж се раздвижи неловко.
— Не бих се изразила точно така…
— Легендите могат да бъдат и наивни, но никой не бива да ги подценява. — Кокалчетата на ръцете на Марсел станаха още по-бели. — Чрез завръщането на нашия принц една от тях вече се сбъдна. И не мога да ви изразя удоволствието и радостта на нашия народ. — Кокалчетата му отново възвърнаха цвета си.
— Това ще се превърне в чудесен анекдот сред историческия материал, който събирам — съгласи се Пейдж.
— Но Никоу трябва да открие Легендарните. Само тогава той може да се ожени за обикновена жена. Народът му го очаква от него. — Ръката му побеля и хубавичкото лице на Анет се изкриви от болка.
От семейство Мартинс Пейдж научи две истории, разказвани им като приказки за лека нощ, докато бяха расли под френското господство в Даргентия. Любимата приказка и на двамата бе Laigle, Орела.
Пейдж отново стигна до задънена улица, когато ги попита за Уензъл.
Когато стана да си ходи, Анет пресече стаята и я докосна по рамото.
— Госпожице, вие сте служителка на принца. Трябва да го накарате да се вслуша в легендите.
Пейдж случайно погледна към съпруга на Анет, който също стана да я изпрати.
— Но аз съм само негова служителка. — Почувства се отчаяна, обезсърчена. Хората тук изживяваха историята, която тя изучаваше. Те бяха отворили домовете си за нея. Бяха споделили най-скъпото си на света — своите легенди.
Тя им беше длъжна.
Дължеше много и на Никоу също за това, че я бе довел тук. Ще успееше ли да му помогне да заживее в спокойствие? Единственият начин бе да намери Легендарните. Преди да настане часът да се разплати с Едуард. Преди да си избере булка. Преди бала.
Тя попита импулсивно:
— Можете ли да разберете от вашите приказки къде могат да бъдат открити Легендарните?
— Говорихте ли с мосю Пелерин? — попита Мишел.
— Кой е той?
— За бога, та това е градският златар, мадмоазел. Семейството му от векове се занимава с този занаят.
Според семейство Мартинс златарският магазин се намираше във втория блок на юг от „Големия магазин“. Блоковете бяха ниски; Даргент Сити, макар и столица на една нова държава, беше все още малък град. Той все още блестеше с очарованието на стария свят, на което Пейдж се възхищаваше, докато се опиваше от историческата му атмосфера.
Тук едноетажните постройки нямаха скелета. Магазините бяха малки, с бели витрини, които преобладаваха до обветрените от вековете каменни фасади. Пейдж мина покрай една месарница. През витрината тя видя един мъж в изцапана с кръв престилка, който със сатър разсичаше едно голямо парче месо на пържоли. Тук не се забелязваха никакви модерни електрически резачки на месо. Но в замъка старинната атмосфера се нарушаваше от модерни електроуреди като хладилник например, но докато минаваше покрай месарницата, тя не усети миризмата на развалено месо.
Тук също не се усещаше никакъв пушек. Обаче на тясната улица с две платна имаше малко задръстване, тъй като един камион се опитваше да заобиколи един паркиран форд. Пейдж си представи, че улицата беше пригодена повече за конете и каретите от дните на далечното минало.
Като срещаше погледа на други пешеходци, тя им кимаше и отвръщаше на приятелските им Bonjours. Всички те носеха обичайните даргентийски блузи и поли за жените, ярки ризи и тъмни панталони за мъжете.
В центъра на блока имаше малка банка. Пейдж надникна през големия прозорец отпред.
Едуард Кемпиън стоеше пред гишето. Неговият елегантен черен костюм караше още повече да изпъкват яркосините ризи на хората, с които той разговаряше — Жан и Андре Лебланк, мъжете, които така силно изплашиха Пейдж, когато бяха настояли Никоу да се вслуша в даргентийските легенди.
Каква работа имаха те с Едуард?
Своя собствена работа, напомни си Пейдж. В края на краищата, банката бе отворена за всички.
Едуард я забеляза. Той се извърна твърде преднамерено, за да я изгледа. Посребрялата му коса бе както винаги безупречно пригладена — а лукавата му, тайнствена усмивка я накара да потрепери. Пейдж бързо продължи напред.
Бижутерията на Пелерин беше близо до края на ниския блок. Пейдж надникна във витрината, на която наред с няколко прости брачни халки бяха изложени ръчни часовници и будилници. Никакви по-разкошни бижута не бяха изложени. Но Пейдж подозираше, че гражданите на Даргент Сити, въпреки че той бе столица на държавата, нямаха достатъчно пари, за да си купуват диаманти — не и докато Никоу не развиеше икономиката.