Но Пелерин изглеждаше смутен със забит в пода поглед.
— Както кажете, сир. Бихте ли ме последвали… Вие също, госпожице Конър. — Последните думи бяха казани на английски език с твърде почтителен тон.
Тя погледна Никоу. Лицето й изразяваше благодарност и вълнение.
— Благодаря — промърмори тя.
— За нищо — отвърна той студено, като не желаеше да разкрива колко добре го караше да се чувства този поглед. Подкани Пейдж да го последва и тръгна след Пелерин.
Каква можеше да бъде тази следа, която мосю Пелерин имаше за Никоу, чудеше се Пейдж.
Във всеки случай, тя не биваше да бъде тук с двама мъже — единият огромен, дебел като мечок, а другият — с широки рамене, тесни хълбоци и въобще… толкова привлекателен. И двамата, мислещи само за скъпоценности.
Пелерин ги въведе в задната си стаичка. Това се оказа неговият дом, защото вътре имаше диван, телевизор, малка кухничка с походно легло до стената. За разлика от магазина му, тук не бе разхвърляно. Не се виждаха дори някакви часовници. Леко намирисваше на някакво рибно ястие, остатък от вечерята му.
— Моля, седнете тук — посочи им той към кушетката.
Любимото място на Пелерин върху дивана лесно се различаваше, защото там бе оформена една дълбока, широка вдлъбнатина. Пейдж първоначално седна от другата страна, после се зачуди дали не бе направила гаф. Може би принцът щеше да оправи нещата.
Той се появи безразличен и седна във вдлъбнатината. И двамата наблюдаваха как Пелерин излиза през задната врата.
— Мислите ли, че семейството му е пазило Легендарните през всичките тези години и той отиде да ги донесе? — прошепна Пейдж, като не искаше Пелерин да я чуе.
— По-вероятно е да ни изрецитира загадъчния стих на стария Алфред.
Но въображението на Пейдж се бе пробудило.
— Ако наистина те са у него, тогава как ще съобщите на вашия народ? Ще отидете ли на площада, за да им покажете, че тяхната легенда е истинска? Те ще се развълнуват толкова много, че…
Смехът на Никоу я възпря. Засрамена, тя се обърна към него. Тъмните му очи проблясваха на слабата светлина в стаята, а усмивката му разкриваше неговите съвършени зъби.
— Нека да изчакаме и да видим какво ни е приготвил Пелерин, пък тогава да броим скъпоценностите, става ли?
Пейдж наведе глава незабавно, докато косите й не скриха руменината, която пълзеше от врата й нагоре. Отново се бе изложила. Как можеше да бъде толкова непохватна?
Почувства облекчение, когато след миг се появи Пелерин. Погледна го. Изглеждаше както преди — огромен, в червена риза с тиранти, враждебно настроен. Ръцете си държеше зад гърба.
Той се спря пред принца.
— Ваше височество, това е за вас.
Той показа ръцете си, като протегна една от тях напред.
Беше изненадващо слаба ръка за такъв огромен човек. Пръстите му бяха дълги, красиво оформени. Пейдж се озадачи, че не беше забелязала преди. Те обясняваха как човек като мечок, какъвто беше Пелерин, можеше да работи с изящни малки диаманти и сложни часовникови механизми.
В средата на дланта му имаше малка дървена кутийка. Боята върху нея с цвят на махагон проблясваше, сякаш кутийката бе току-що полирана.
Никоу протегна ръка да я вземе, но преди да успее, Пелерин отдръпна ръката си назад. Той отвори кутийката с другата ръка.
В нея имаше пръстен с печат. Беше от блестящо сребро в бароков стил. Пелерин трябва и него да бе излъскал, защото той блестеше. Пейдж усети аромата от лака на златаря, съчетан с мириса на мухъл от потъмнелия метал. Миризмата на метал трябва да идваше от кутийката, защото пръстенът изглеждаше в отлично състояние. В обкова имаше три големи камъка. Този в центъра бе най-голям, четвъртит диамант, който, Пейдж предположи, тежеше повече от два карата. По-малките му събратя от двете страни бяха също четвъртити: рубин в лявата му страна и аметист отдясно. Над тях се издигаше арка от малки лилави камъчета; също аметисти, предположи Пейдж.
Беше прекрасен. Вероятно безценен. Но сигурно това не беше всичко от Легендарните. Никоу изказа същата мисъл.
— Руди ми е описвал Легендарните скъпоценности — каза той. — Не си спомням да ми е споменавал, че между тях е имало и такъв пръстен.
— Не — съгласи се Пелерин. — Нито пък на мен го описаха баща ми и неговият баща. Но те ми обясниха, че от векове този пръстен се е предавал на всеки новороден Пелерин. Ние го пазихме, за да го предадем на първия принц на Даргентия, който си възвърне трона. Това сте вие, ваше височество. Имам честта да ви го връча.