— Благодаря — прие кутийката Никоу. Той извади пръстена и го постави на дясната си ръка. Изглежда, точно му прилегна и въпреки големия си размер, на пръста му изглеждаше великолепно. — Винаги ще го пазя. Но ако той не е един от Легендарните — това не означава ли, че скъпоценностите на короната наистина са измислица?
Пелерин вдигна сръчните си гладки ръце, сякаш се пазеше от демон. Главата му буйно се разтресе, докато този пристъп не обезпокои Пейдж. Какво ли го бе прихванало?
— Не, ваше височество. Не се изразих ясно. Този пръстен е ключът. Ако успеете да го дешифрирате, той ще ви отведе до Легендарните.
Пейдж гледаше втренчено скъпоценните камъни, които блестяха на слънчевата светлина, прокрадваща се през предното стъкло на колата. Силната ръка на Никоу бе отпусната на таблото на фиата — единственото място в Даргент Сити, където можеха да бъдат сами, за да размислят върху загадката на пръстена. Той тупкаше с показалец неспокойно.
Никоу бе свил зад магазините в една затворена за движение улица, където можаха необезпокоявани да разгледат пръстена.
През отворените прозорци нахлу бризът, който ги разхлади от задуха в колата. Но тук Пейдж долови вонята на развалено месо, който идваше от боклукчийските кофи зад месарницата. Все пак, след като разбираше желанието на Никоу да бъдат само тримата — Никоу, тя и пръстена — не се оплака.
— Начинът, по който камъните са обковани, не означават ли нещо за вас? — попита тя. С върха на пръста си посочи скъпоценните камъни, като в същото време внимаваше да не докосва Никоу — въпреки че с радост би успокоила дразнещото треперене на пръста си. Камъните бяха гладки и толкова топли от слънцето и топлината, излъчвана от тялото на Никоу, че тя си помисли, че те също имаха душа. Особено след вибрациите в тях, докато Никоу продължаваше да тупка с пръст.
— По този начин са подредени цветовете на нашето знаме — пурпурночервено, сребристо и лилаво. — Никоу едва сдържа вика си. Пейдж не можа да разбере дали този странен обрат на нещата не бе събудил или сломил надеждите му. Пръстен. Той означаваше, че Легендарните наистина съществуваха. Че можеха да бъдат открити.
А не беше ли цялата тази работа само фарс?
Пейдж не можеше да повярва в това. Та не искаше да повярва. Никоу бе върнат на трона. Той се нуждаеше от Легендарните, за да се задържи там — независимо дали поради паричната им или поради легендарна стойност, или и двете. Те съществуваха. Никоу и тя щяха да ги открият.
Като стисна зъби, за да изтърпи непрестанното тупкане на сърцето си, тя се замисли за момент.
— Някаква идея за това, какво може да означава арката от аметисти?
Никоу поклати глава така енергично, че гъстата му коса се разпиля върху раменете.
— Ако имах някаква представа, не бих висял тук.
Пейдж не се съмняваше, че Никоу не бе свикнал да седи и чака отговорите сами да дойдат; той сам ги намираше.
— Ами, добре тогава — каза тя, — ще работим с това, което имаме. Да помислим върху начина, по който са подредени камъните. Вие казахте, че е същият, както при знамето на Даргентия. Всякакви знамена от времето, когато са изчезнали скъпоценностите, навярно вече са изгнили. Може ли някой стар флагщок все още да съществува?
Никоу застина. Той се изправи на седалката, за да я погледне. Чувствените му устни се разтегнаха в усмивка.
— Пейдж Конър, вие сте гений! — Без предупреждение той се наведе напред върху седалката. Ръцете му обвиха лицето й и той решително и бързо я целуна по устата.
Тя затаи дъх в очакване той да скочи от колата и да се втурне към ключа, за който нейните разсъждения го бяха подсетили — но той не го направи. Ръцете му продължиха да държат здраво лицето й.
Целувката му като че ли продължи вечно. Тя вкусваше от сладката влага на устните му. В начина, по който той търсеше отговора й, имаше някаква болезнена нежност. Езикът му смело настъпваше след нейния, после отстъпваше с изкусителна срамежливост, приканвайки нейния да го последва.
Тя трябваше да го отблъсне. Но не го направи. Не можеше да го направи. Не и ако животът й зависеше от това. Без значение какви можеха да бъдат последствията, тя искаше да се наслади на тази целувка.
Ръцете й го обвиха, притегляйки го по-близо. Той само това и чакаше. Пусна лицето й. Едната му ръка се плъзна по гърба й и я притисна несръчно. Сърцето му затупа бясно срещу нейното, когато гърдите му посрещнаха нейната гръд. Другата му ръка се зарови в косите й и я привлече по-близо, за да не избягат устните й от неговите.