— Какво не е наред? — попита Пейдж.
— Нищо, с изключение на това, че цялата основа е ремонтирана, предполагам през последните двадесет години. Камъните сега са просто фасада. Зад тях основата, изглежда, е от цимент.
— Сигурен ли сте?
Той погледна нагоре към флагщока, а после към неговия пиедестал.
— Не зная със сигурност, но за да държи изправен такъв пилон, невероятно е основата да бъде куха.
— Може ли скъпоценностите да са били скрити там, а после да са преместени, когато основата е била ремонтирана?
— Може би, но се съмнявам, че откритие като това би могло да се запази дълго време в тайна. Във всеки случай аз съм убеден в едно нещо.
— В какво? — попита Пейдж.
— Няма да открием Легендарните тук.
Глава единадесета
— И така, къде са те, госпожице Лековерна Конър? — попита Никоу, като включваше двигателя на колата.
— Къде е вторият ви по старинност флагщок? — отвърна остро тя. Той не биваше да я обвинява заради неуспеха им.
Спря колата и се втренчи в нея. Лицето му си бе възвърнало обичайното изражение. Тя си помисли дали да не отскубне косъм от златистата му коса само за да го накара да реагира.
Но той пръв се отпусна.
— В замъка има един старинен флагщок, който можем да прегледаме — каза той. — Аз съм този, който вдига и сваля знамето. И трябва да си призная, че никога не съм се сещал да разглобя пиедестала му, за да видя какво има вътре.
Докато пътуваха, Пейдж колебливо запита:
— Има ли и други флагщокове, които са достатъчно стари?
Той удари спирачките.
— Има още едно място, което трябва да посетим, преди да напуснем града.
Той откри друг паркинг — този път по-голям. После заведе Пейдж в парка, където едно даргентийско знаме на висок пилон плющеше на вятъра.
На Пейдж й хрумна нещо. Статуята със сигурност не изглеждаше нова.
— На колко години е тази статуя? — попита тя.
— На векове. Тук е, откакто Никълас е бил изгонен от страната.
— Но защо французите са разрешили да се построи паметник, след като са го изгонили?
Никоу изсумтя.
— Построили са го за наказание. Моят скъп предшественик не е бил обичан много от народа си. Той ограбвал поданиците си с високи данъци, които използвал за личните си нужди, а после нямал пари да плати на войниците, които се биели за свободата на Даргентия.
— О! — Тя трябваше да се опре на нещо здраво в съставянето на историята на тази страна, но този, който бе загубил трона, Никълас Първи, се различаваше по делата си твърде много от благородните герои в легендите. Никоу се засмя, очевидно схванал нейната дилема.
— Придържайте се към истината за него, Пейдж. Това ще бъде по-интригуващо, отколкото да кажете на света, че всички даргентийци са чудесни.
Тя трябваше да се съгласи с него.
— Защо статуята още се издига тук?
— За да напомня.
— На гражданите за това, колко лесно може да се изгуби едно кралство ли?
— На мен за същото.
Пейдж нямаше отговор на това.
Каменният пиедестал тук бе по-крехък отколкото онзи в столицата. Пейдж помогна на Никоу да извадят старинните камъни. Скоро цяла тълпа се насъбра около тях.
— Предохранителни мерки — обясни Никоу. — Проверяваме здравината му. Не искам да падне и да нарани някого.
Няколко приятелски настроени работници им помогнаха. С кирки те махнаха остарелия хоросан, преместиха пиедестала камък по камък и после свалиха флагщока на земята. Даргентийското знаме бе поверено на грижите на една жена на средна възраст с насълзени очи, докато го вдигнат отново.
Пиедесталът беше празен.
— Може ли да се скрие нещо в основата на статуята? — прошепна Пейдж.
— Не и щом французите са я построили — отвърна Никоу. — Освен това как свързвате пръстена със стария Никълас?
Пейдж нямаше идея.
Върнаха се при колата. Никоу протегна ръката си на седалката и погледна Пейдж.
— Благодаря — каза просто той, като докосна рамото й.
Пръстите му я накараха да потрепери.
— За какво? — Тя се наведе напред, така че косата закри лицето й; това бе по-лесно, отколкото да срещне погледа му.
— За това, че днес бяхте тук. Че ме накарахте да дойда и да разбера какво искаше Пелерин. Че ми помогнахте да потърсим скъпоценностите. Че ви е грижа за тази страна — и за мен — независимо дали аз искам това или не.
— Пак заповядайте — прошепна тя.
Той се обърна напред, подкара колата и те потеглиха обратно към замъка.
Пейдж искаше да каже нещо. Моментът изискваше нещо учтиво. Нещо студено. Блестящо.