— Ти си пожела нещо тази вечер и то ще се сбъдне.
Пейдж се изправи незабавно. Усети, че устата й се отваря.
— Искаш да кажеш, че съм блестяща ли?
— Това ли искаше?
Пейдж хвана Милисънт за ръцете и започна да танцува из стаята. Сякаш танцуваше с нещо като пух, само че още по-леко. — Наистина ли? Ще го направиш ли?
Милисънт се отскубна от нея.
— Сега, нека се заемем с подробностите. Искаш ли да променя външния ти вид?
— О, не. Не, той ще забележи промяната. Ще нося и някоя от дрехите, които донесох със себе си. Искам само да изглеждам блестящо.
— Разбираш ли, че и тук важат обикновените правила?
— Като…?
— Правилата във вълшебните приказки. — Милисънт прозвуча леко раздразнена. — Всяко вълшебство продължава само до полунощ.
— О! — Пейдж се спря за момент. Погледна малкия си ръчен часовник. Седем и половина. Четири и половина часа блясък. — Това трябва да е достатъчно време за вечерята, флагщока и обиколката. Да. О, да, благодаря ти, Милисънт. Не забравяй това.
— Само се надявам ти да не забравиш, скъпа. — Милисънт завъртя ръцете си във въздуха като перките на хеликоптер. Удари я вълна от нещо като талк, който изпълни въздуха в стаята. Пейдж се закашля и затвори очи.
Когато отново ги отвори, Милисънт си бе отишла.
Вечеряха сами. Шарлот и Руди бяха отишли на вечерята по случай освещаването на сградата, в ремонтирането, на която бе участвал Руди, а Алфред бе в града по поръчение на Никоу.
Те седяха в единия край на дългата маса — той в началото, а Пейдж от дясната му страна. Стаята се осветяваше единствено от огромен свещник с проблясващи свещици.
— Харесват ли ви аспержите и супата от праз лук? — попита той. Чувстваше се като домакин на красива жена, вместо като работодател на историчка.
— Чудесни са — отвърна тя, като отхапа от една. Носеше копринена, жълта блуза, която караше правата й, черна коса да изпъква предизвикателно. Кехлибарените й очи, които отразяваха бледите проблясъци на свещите, сякаш излъчваха към него вълни от магическа светлина, която го хипнотизираше. Тя първа отклони поглед. Въпреки това той имаше чувството, че следващата супена лъжица, която тя с изтънчен жест напълни, не бе предназначена да достигне устните й. Тя погледна към часовника на китката си, а после вдигна очи към неговите. — Ваше височество, мисля да ви помоля да ме изпратите в училището „Кордън Блю“, както баща ви е изпратил Мейбъл.
Той се смая на официалните й думи, в които само едва се долавяше шеговитият й тон.
— И защо е всичко това, мадмоазел Конър?
— Ами, всичката тази храна ме подсеща за една стара поговорка.
— Каква е тя?
— „Пътят към сърцето на мъжа минава през стомаха.“ — Гласът й заекна леко при последната дума и погледът, която тя случайно му хвърли, беше почти панически след предишните й ласкателни погледи. Но после тя възвърна самообладанието си. — У дома има мъже, които ще бъдат пленени от гозбите на Мейбъл, и аз възнамерявам също да ги пленя, когато се завърна. Въпреки това разбирам, че пътят към сърцето на даргентийския принц е много по-объркан.
Той се присъедини към шегата й.
— И какъв е според вас този криволичещ път?
— Убедена съм, че него може да го извърви само една истинска принцеса. Такава, която разполага със знатен произход и пари. И която се окаже достатъчно умна, за да успее да завладее вниманието ви на бала. Принцеса, която е… блестяща.
Той се замисли върху думите й. Какво би харесал в една жена? Ако не му се налагаше да мисли за бъдещето на страната си, не би се безпокоил за титли и богатства. Но умна? Да. Той не се виждаше до някоя глупачка, пък макар и с пари.
О, да, и ако е блестяща личност, това ще е чудесно.
Някоя, може би толкова умна и блестяща, колкото беше Пейдж Конър.
Преди никога не бе му хрумвало да свърже думата блестящ с Пейдж. През повечето време тя изглеждаше скована и срамежлива. Но тази вечер… тя наистина бе блестяща.
— Да — каза той. — Някоя, която е прелестна и ме забавлява непрекъснато. Която може постоянно да ме изненадва. — Той се вгледа втренчено в тези очарователни, златистокафяви очи, като се опитваше да я накара да премигне. Но всичко, което тя направи, бе да му се усмихне. Някъде дълбоко в себе си той потрепери от копнеж.
Цялата тази абсурдност на ситуацията го озадачаваше. Като следващ крал на Даргентия след две седмици той щеше да си избере жена сред всички неомъжени принцеси в света. Но той откриваше, че бе увлечен по една обикновена американска историчка. Не само тази вечер, но и през деня също, когато му бе надула главата, докато той не склони да търси изгубеното съкровище заедно с нея.