— Всички тези наистина ли са използвани тук? — попита Пейдж, като разглеждаше едни рицарски доспехи с пика, стисната в метална ръкавица.
— Вероятно, макар че някои може и да са донесени по времето, когато замъкът е изпълнявал ролята на музей.
— Когато се завърнахте, той още ли се използваше като музей?
— Частично. Даргентия беше отделна провинция на Франция и нейният управител живееше тук.
— Трябва да ви е било много тежко. — Това не бе особено блестяща мисъл, но тя почувства състрадание към мъжа до себе си, който бе загубил родителите си в някаква катастрофа и виждаше по какъв начин се отнасяха към родината му в негово отсъствие.
Усмивката му бе тъжна.
— Не толкова тежко, колкото моето заточение.
Никоу хвана ръката й в края на стълбището. Започнаха да се изкачват. Тя се опита да не си мисли за докосването му, при все че всеки нерв от тялото й, изглежда, се бе съсредоточил в топлите й, трепетни пръсти.
Трябваше отново да го заговори.
— Посещавали ли сте Даргентия, преди да се завърнете като неин принц?
— Няколко пъти. Баща ми идваше колкото се може по-често, за да види своята родина и брат си, съпруга на Шарлот, който наглеждаше страната. Водеше ме със себе си, за да видя родината си. Винаги ще си спомням онзи миг, когато достигнах мястото, откъдето за пръв път може да се види замъкът.
— Единствено тази гледка трябва да привлече хиляди туристи. — Въодушевлението на Пейдж бе искрено.
Точно когато стигнаха края на стълбището, тя се препъна. Очите й се насълзиха. Обичайната й несръчност надделяваше дори над магията.
— Добре ли сте? — попита Никоу.
Може би тя щеше да успее да превърне това в нещо, което би искала да запомни.
— Добре съм — прошепна тя и го погледна в очите.
Изведнъж Пейдж се намери в ръцете му и така той изкачи останалите стъпала.
Цялата изгаряше отвътре. Искаше й се стълбището да не свършва, така че Никоу никога да не я поставя на земята.
Глупаво. Това не беше вълшебна приказка. Тя не бе прекрасна принцеса, която се бе препънала. Под временния си блясък тя все още бе една никоя.
Сподави въздишката си, когато в края на стълбището той я изправи внимателно на крака.
— Можете ли да вървите? — Тонът му бе изпълнен с желание и тя осъзна, че го гледа в очите изкусително.
Не можеше да откъсне поглед от него. Устата й пресъхна.
— Разбира се, ваше много кралско височество.
— Без съмнение. — Вълнението в тона му бе приглушено от дрезгавината на гласа му. Тя преглътна с мъка, все още в плен на впечатляващия му поглед. Устните му се открехнаха и на нея й се прииска да проследи с пръсти техните очертания и под брадата му. Имаше такава прочувственост в начина, по който той я гледаше! В очите му се четеше копнеж, който бе изпълнил и душата й.
Щеше ли да я целуне? Тя нямаше да може да устои на това. Не и отново. Не и без да иска много повече.
Изведнъж се уплаши, че Милисънт бе права. Не биваше да си пожелава блясък. Залъкът бе прекалено голям за устата й.
Тя прочисти гърлото си.
— И така — започна тя. — Колко спални има на този етаж?
Трябваше да си отреже езика. Последното нещо, което искаше при това необуздано желание в погледа на принца, бе да му споменава за спални.
Тогава какво правеше с него на този етаж? Освен галерията с портрети и балкона към Парадната зала, тук навярно нямаше много други стаи, освен спалните в горните етажи на замъка.
Но въпросът й бе развалил магията.
— Никога не съм ги броил — отвърна Никоу. — Вие можете да направите това за нашата история.
Отведе я в галерията, която гледаше отгоре обширната Парадна зала.
— Тук ще бъдат туристите по време на бала — каза той. — Нека и ние надникнем оттук. Не мога да ви кажа колко пъти през младежките си години съм си представял разкошно парти в замъка. Не мога да се сетя за по-подходящо място за наблюдаване на всички действия долу.
Тя можеше да се качи тук и да гледа от любопитство, защото най-вероятно нямаше да присъства на бала, даже цяла Даргентия да бъдеше поканена. И той можеше също да се качи тук горе с една от изящните си знатни принцеси. Но не можеше да има ние. Тя не възнамеряваше да слага още сол в раната си. А във великия ден принц Никълас от Даргентия нямаше да знае дали една от служителките му е тук или не.
Той отново я хвана за ръка и я преведе през една галерия в друга. Минаха през толкова спални, че тя не можеше да ги преброи. Всички те бяха просторни, но с мирис на мухъл, с тапицирани стени и каменни подове, покрити с дебели килими, с изрисувани тавани: всички пълни със скъпа, старинна мебелировка, която се нуждаеше от добро полиране. И Никоу обърна внимание на това: