Тъкмо се бе съблякъл, когато долови шум в стаята. Бързо навлече ризата си през главата.
Пейдж се бе върнала. Стоеше до вратата с наведена глава, а тъмните й, прави коси закриваха лицето й. Смееше ли му се?
— Съжалявам — прошепна тя с поруменяло от срам лице. Не посрещна погледа му, а, изглежда, се взираше в голите му гърди.
Нима тя се бе върнала да продължи да го дразни? Или може би бе осъзнала какво бе изпуснала. Той със сигурност бе раздразнен заради това, което бе изпуснал. Трябваше ли да й даде нова възможност?
— Е, Пейдж? — попита с хладен глас, но откри, че се приближаваше към нея.
Очевидно тя се бе върнала към притеснителността си, защото не направи нищо, не каза нищо. Не и докато той не приближи до нея. Гръдта му почти докосваше зърната на тези нейни изкусителни гърди. Той вдъхваше аромата й на бебешка пудра. Усещаше дълбокото й, неспокойно дишане.
Ръката му се протегна. Сграбчи я за рамото, после премина по врата й и се зарови в косите й.
Тя го погледна с измъчен поглед. После се отдръпна от него и изтича през стаята. Почти не се хвърли на леглото, после избърза да се свие в най-далечния му край — при нощното шкафче — където се протегна.
Отново префуча покрай него към вратата.
— Забравих очилата си — изстена тя и си отиде.
Пейдж тичаше по оскъдно осветените коридори, на два пъти се загуби, преди да намери пътя си. Отново срещна Алфред. Както обикновено, той бе облечен официално — в костюм с вратовръзка. Този път не се прокрадваше.
Последното нещо, което й се искаше, бе да говори с него. Или с когото и да било другиго.
Но той я видя, преди тя да успее да избяга.
— Добър вечер, Пейдж.
Тя помисли дали да не го попита какво й беше доброто. От загриженото му изражение бе сигурна, че според него нещо не беше наред. Но той бе твърде благовъзпитан, за да пита. Вместо това, той прокара ръка през рошавата си коса и каза:
— Искате ли да ви отведа до стаята ви?
— И сама мога да я намеря — промърмори тя и продължи в погрешна посока. Разбра това веднага щом изкачи три стъпала.
Една здрава ръка я държеше за лакътя.
— Моля, позволете да ви заведа.
Тя вървеше бавно с Алфред. Неговото безмълвно присъствие й действаше успокояващо.
Скоро стигнаха стълбището към стаята й в кулата. Той настоя да дойде с нея.
На вратата каза загадъчно:
— Винаги има изход и в най-лошите ситуации.
Той едва ли наистина подозираше, че току-що си бе играла любовни игрички в будоара на шефа си и че принцът навярно щеше да си помисли, че го бяха превърнали в клоун.
Но в края на краищата Пейдж бе тази, която се бе провалила.
— Мога ли да се погрижа да влезете в стаята си? — Алфред се опита да надникне покрай нея, когато тя отвори вратата на стаята си.
Като долови аромата на люляци, Пейдж бързо препречи пътя на погледа му, като застана на вратата.
— Благодаря ви. Не, сега ще се почувствам напълно добре. Благодаря ви, че ме придружихте.
Тя побърза да влезе вътре, като му се усмихна мило. Алфред, изглежда, се колебаеше, сякаш искаше още нещо. Най-накрая той се обърна и тръгна към стълбите.
Пейдж заключи вратата след себе си, а после се облегна на нея. Изведнъж тя изгуби самообладанието, което пазеше до този момент. Тялото й се разтресе от ридания.
Блясък, ха! Всичко бе провалила.
Въпреки запушения си нос, все още долавяше мириса на люляци.
— Върви си! — прошепна тя. Само думите на Милисънт — Казах ли ти, че така ще стане — й липсваха сега.
Милисънт се появи в облак блещукаща мъглявина в средата на персийския килим. Тя мина покрай Пейдж, отключи вратата и после погледна навън.
— Стори ми се, че чух гласове.
— Прислужникът на принца ме придружи до тук — каза Пейдж апатично. Тя издърпа вътре Милисънт, а после отново затвори вратата. — Последното нещо, което ми трябва, е някой да те види тук. Особено след като аз не искам да си тук. Моля те, остави ме на спокойствие.
Но Милисънт се обърна към нея, като остави цял облак вълшебен прашец зад себе си.
— Ти го направи! — възкликна тя и плесна с ръце. — Казах ти, че принцът ще се влюби в теб и сега ти се люби с него. О, Елеонора, колко чудесно е всичко това!
Поразена, Пейдж изстена:
— Нима си ни гледала?
— Разбира се, че не. Поне не до края. — Тя последва Пейдж през стаята. На яркосиния й потник пишеше: НАПРАВИ ГО С МАГИЯ!
— Ами магията ти свърши твърде скоро. Ние бяхме заедно. Стана почти полунощ и… и…
— И ти избяга от него? — Милисънт звучеше ужасена.