— Ти бе тази, която наложи глупавите правила.
Милисънт поклати глава, докато русата й коса не щръкна.
— Не ги наложих аз, скъпа. Аз само ти напомних за тях. А и това нещо за блясъка…
— Все пак не бих успяла без блясъка — развика се Пейдж. — Не искам принцът да се влюби в мен заради магията ти. Въобще не искам да се влюби в мен.
Тъжните очи на Милисънт се насълзиха. Две малки сълзички се появиха в ъгълчетата им. Когато се търкулнаха надолу по лицето й, те уловиха светлината и се завъртяха в различни цветове, проблясващи през стаята.
— Съжалявам, Елеонора, скъпа. Как искам да можеше да ме разбереш? Не моята магия накара принца да се увлече по теб. — Тя започна да изчезва с лек пукот във въздуха.
— Не, разбира се, че не — процеди Пейдж със сарказъм. — Само заради моята собствена блестяща личност.
— Елеонора, ти трябва — прошепна един глас от стената — да научиш тайната на приказките.
Пейдж не спа добре през нощта. Седя на един стол в продължение на часове. Леглото й напомняше твърде много за Никоу.
Не смееше да погледне към часовника, докато нощта се изнизваше. Времето й напомняше твърде много за Никоу.
Какво си мислеше той за нея сега? Какво щеше да й направи на сутринта? Уволнението й навярно нямаше да бъде достатъчно наказание. Ако беше в стари времена, той навярно щеше да нареди да я удавят. Да я сварят в гореща мазнина. Да я даде като храна на гъските.
Човек не можеше да се подиграва с чувствата на принца.
Тя не бе искала да му се подиграва. Тя също бе станала жертва на своята собствена лоша преценка.
Този прекрасен ден бе довел до всичко това. Тя бе чула легендите, изпита вълнението на неговия народ, получи ключа към скривалището на Легендарните.
После те бяха прекарали толкова дълго време насаме, като се опитваха да разгадаят значението на пръстена. Проверяваха хрумванията си за празни флагщоци, докато тези идеи не се окажеха безплодни.
Нима имаше нещо чудно в това, че тя бе пожелала денят да завърши по един блестящ начин?
Да се наложи да спре по средата на такова невероятно любене, въпреки че…
Е, добре, достатъчно. Тя си имаше работа… ако все още я имаше.
Най-накрая надзърна към ръчния си часовник. Шест и петнадесет. Може би щеше да свърши част от работата си, преди Мейбъл да сервира закуската.
Облече се в любимото работно облекло, за да подхожда на настроението й — тениската си от Смитсън, сините джинси и ярките маратонки.
Щеше да се подготви за всяко наказание, което Никоу решеше да й наложи.
През този ден Пейдж не видя Никоу, не и даже когато той можеше да я постави на мястото й. Поне не я уволни.
Цяла сутрин тя работи в библиотеката, после взе малкия Фиат и следобеда отиде в града, за да посети повече жители на града и да чуе историите им. Вече бе събрала много легенди; скоро щеше да успее да напише рекламната брошура без чувството, че е пропуснала някои от най-привлекателните народни приказки.
Вечерта, след като вечеря с Шарлот и Руди, започна да се безпокои. Нима Никоу щеше да я избягва до края на престоя й в Даргентия? Може би така щеше да бъде най-добре. Но тя заслужаваше възможността да му се извини, при все че не можеше да му обясни какво точно се бе случило.
Реши да излезе при рова. Никоу може би беше там. Просто щеше да му изкаже своето съжаление и после щеше да се оттегли.
Как да му го изкаже? Съжалявам, че ви се подиграх, ваше височество…
Съжалявам, че спрях по средата на най-прекрасното правене на любов, което мога да си представя, но след миг щях да се превърна в грозното обикновено същество, което виждате пред себе си. Съжалявам, че използвах магия, за да ме видите като някоя специална жена.
Пейдж въздъхна. Може би тя трябваше да държи противния си език зад зъбите. Но въпреки това тя жадуваше за спокойствието при рова.
Първо отиде в кухнята да вземе малко хляб.
— Пейдж! — Тя се обърна. Алфред бързаше да я настигне. — Никоу ми разказа как обичате да храните през нощта огромните ми пернати приятели. Мога ли да дойда с вас?
— Да, моля. — Без значение какво бе сегашното мнение на принца за нея, но бе много мило от негова страна, че бе помислил за това. Тя жадуваше за компания, а Алфред бе идеален за събеседник. Друг, а не Никоу… Спри! — нареди си тя. Без съмнение той я презираше.
Взеха малко корав хляб, и излязоха навън. Пролетната вечер бе гореща и влажна. Небето бе обвито в облаци, които се надпреварваха да покрият луната.
Когато двамата стигнаха при рова, Алфред избра любимата й пейка. На неясната светлина от електрическите фенери по външната стена той посочи към древната статуя на лебеда.