— Мисля — каза Алфред, — че искам да видя този пръстен.
Когато те се върнаха в замъка, Алфред отново я изпрати до стаята й. Още веднъж той искаше да влезе вътре, но тя мило го отпрати. Нима този сладък старец я ухажваше? Беше невероятно, но само за всеки случай тя щеше да се държи приятелски, но твърдо с него.
Тази нощ Милисънт не я посети. На следващата утрин на закуска видя само Мейбъл, която бе любезна към нея. Тя картотекира съдържанието на няколко кашона, а после се отправи към града.
Следобедът бе дъждовен. За пръв път във вълшебното кралство на Даргентия времето бе лошо. Фиатът пълзеше бавно по завоите, тъй като Пейдж се тревожеше за спирачките по стръмните склонове. Порой заливаше колата, но тя не искаше да пропусне и един ден за своето разследване.
Сивото небе и бушуващите води на бързата Арджънт бяха в тон с лошото настроение на Пейдж. Гневният му поглед, когато тя се бе върнала за очилата си…
Тя се съсредоточи върху работата си — и собственото си разследване по отношение на този неуловим Уензъл.
По-добре да беше останала сред уюта на замъка. Настроението на жителите на града, които бе дошла да посети, бе също толкова раздразнително, колкото и времето. Посети няколко души, които бе срещнала в чайната на „Le Grand Magasin“, но не научи някоя нова история, преди отново да поеме по планинските склонове обратно към замъка.
Паркира колата и за момент остана в нея, за да размисли. Бе пропиляла половината ден — нещо, което не можеше да си позволи. Разполагаше само с още една седмица, за да завърши рекламната брошура за бала на принца — балът, на който той щеше да си избере булка, която щеше да дари с тези свои невероятно пламенни милувки. Някоя, която можеше да прекарва с него всеки ден, всяка нощ, без да се тревожи, че ще загуби блясъка си.
Някоя, която Никоу щеше да обича.
Пейдж удари волана и поклати глава. После се измъкна от колата.
Тя притича до замъка, но все пак се измокри до кости. На входа налетя на Руди.
— Принцът жаба — каза той с мекия си, срамежлив глас.
— Моля? — Пейдж бе свикнала с коментарите му, които, изглежда, бяха нелогични изводи, но все още рядко веднага разбираше значението им.
— Времето — отвърна той. — То е подходящо само за принц, който същевременно е и жаба.
Тя се засмя с него. После той попита:
— Как върви разследването ви?
— Не е зле — до този ден.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — Бедният човечец изглеждаше оживен, но не я погледна право в очите.
— Разбира се — отвърна тя. — Елате с мен в библиотеката.
В края на краищата денят не бе напълно пропилян. Руди й помогна да свърже всяка приказка, която тя бе чула, с другите. Той самият бе изучил повечето от тях и знаеше за произхода им, независимо дали се основаваше на действителни исторически личности или митове, взети от други култури.
Пейдж проявяваше по-голям интерес към хората, които наистина са живели и чиито истории надрастваха собствените им дела. Това бяха личностите, на които щеше да се съсредоточи в рекламната си брошура. Кой турист не би устоял на изкушението да посети страната, където някога е летял Орела? Където изгубените съкровища на короната съдържат ключа за оцеляването на новия принц?
Където посетителите бяха поканени да участват в състезание, в което да помогнат на принца да си избере царствена булка, без значение колко против можеха да бъдат неговите поданици?
И без значение също какво страдание можеше това да причини на една невзрачна негова служителка.
През следващите няколко дни Пейдж не видя принца. Това добре я устройваше — нали така?
Тя почти не видя и Алфред. От време на време се чудеше дали той бе накарал Никоу да му покаже пръстена с печат, дали познанията му за Даргентия и нейното минало не му бяха дали чрез скъпоценните камъни на пръстена ключ към скривалището на Легендарните.
През цялото това време бе заета със своето разследване. Все още картотекираше съдържанието на кутиите, посещаваше даргентийците въпреки продължителното мрачно време и работеше върху брошурата често с безценната помощ на Руди.
От време на време Шарлот и Алфред също се отбиваха при нея. Но никога Никоу. Но това бе чудесно за Пейдж. Тя не знаеше какво да му каже. Особено сега, след като го бе възбудила с блясъка си.
Въпреки това искаше й се той да бе обсъдил с нея по-нататък какво би могло да бъде значението на пръстена. Времето неуморно напредваше. Как можеше тя да му помогне да намери Легендарните преди бала? Алфред със сигурност щеше да я уведоми, ако вече ги бяха открили.
Бе разпитала всички — роднините на Никоу и поданиците му за всичко, което можеха да знаят за четвъртитите скъпоценни камъни с цветовете на даргентийското знаме. Никой не можа да й каже нещо, което да й помогне.