Придоби навика да поръчва на Мейбъл подноси с храна. Очевидно принцът се бе разпоредил, че това бе приемливо, защото никога не молеше за присъствието й, даже и на вечеря.
Докато не изминаха няколко дни от фиаското в спалнята на Никоу.
Беше се потопила в съставянето на чернова на брошурата, когато един плътен дълбок глас я прекъсна.
— Време е за вечеря, Пейдж — каза принцът.
Тя изтръпна. Дъхът й спря. Какво трябваше да каже? Как трябваше да се отнесе към него?
С прехапани устни, тя продължи да се взира в монитора с невиждащ поглед. Пръстите й трепереха върху клавиатурата. Потрепването им, макар и не толкова ритмично сега, не престана.
— Благодаря, но не мога да прекъсна.
Стъпките му отново отекнаха върху дървения под по ориенталските килими.
— Достатъчно ме пренебрегвахте. Присъединете се към нас тази вечер. Може да се върнете към работата си след вечеря.
Кой кого бе пренебрегвал? Пейдж рязко сведе глава, затвори очи и забави пръсти. Мисълта и без това вече бе прекъсната. Погледна към него. Никоу се надвесваше над нея с големите си ръце, положени на тесния ханш. Забеляза, че той не носеше пръстена с печат. Както винаги неговата мъжественост, подчертана от мириса му на есенни листа и цитрусови плодове, я възбуди. Но като пренебрегна радостта си, че отново го виждаше, тя се съсредоточи върху раздразнението си заради арогантността му. Това бе единственият път за самосъхранението й.
— Разбира се, ваше височество. — Тя стана и направи абсурден реверанс, като хвана края на тениската си поради липсата на пола.
Дълбоките му, тъмни очи се присвиха, когато той авторитетно вдигна брадичката си напред.
— Бързате да използвате титлата ми.
Тя почувства, че цялата се изчервява. Преди няколко нощи бе назовавала титлата му и различните й варианти по един блестящ начин, за да го впечатли. Сега я бе изрекла със сарказъм.
— Разбира се, че съм впечатлена, че сте принц.
Той се намръщи и когато отново заговори, тонът му бе леден.
— Радвам се да чуя това. Толкова се радвам, че ви давам избор: ще дойдете ли на вечеря или не?
Разбира се, че него не го бе грижа дали тя присъстваше там или не — освен като доказателство, че той упражняваше своята власт над нея.
— Благодаря — отвърна със спокоен глас тя, когато една вълна на тъга внезапно я задави. — Ще остана тук. Имате ли нещо против да помолите Мейбъл по-късно да ми донесе поднос?
— Да, имам. — Той напусна стаята.
Пейдж отново погледна към монитора, но не виждаше от стичащите се по лицето й сълзи. Изтри ги, докато препрочиташе последните изречения, които бе въвела. С огромно усилие се върна към работата си.
По-късно, когато очите й отново се размазаха от изтощение, осъзна, че бе гладна. Верен на думата си, Никоу не бе наредил на Мейбъл да й донесе поднос. Нямаше значение; тя щеше да хапне каквото бе останало в кухнята, после щеше да отиде при рова, за да нахрани гъските и лебедите.
Когато стигна до кухненската врата, откри, че бе заключена. Червата й куркаха от глад. Тя излезе през главната врата, заобиколи замъка, но външната врата на кухнята също бе заключена.
По дяволите този праисторически, полудял принц! Той я наказваше за неуспеха си да я подчини на желанията си.
Или може би така й отмъщаваше за това, което се бе случило преди няколко нощи.
Може и да си заслужаваше шамара. Все пак тя не възнамеряваше да се качи при него и да хленчи за храна.
Реши, че нямаше да му достави това удоволствие. Избяга в стаята си.
Беше гладна. Как щеше да заспи с празен стомах?
— Милисънт! — извика тя.
Глава тринадесета
Един стълб блещукащ звезден прах се завъртя до леглото. Разнесе се ароматът на люляци.
— Здравей, Елеонора — каза сладък трепетен гласец.
Веднага щом старата фея се появи, Пейдж пристъпи към нея и я хвана за студените ръце. Яркозеленият потник на Милисънт гласеше: ВЪЛШЕБСТВО ЛИ? БИС!
— Милисънт, ще те помоля за една огромна услуга.
Малките й кръгли очички гледаха мило, макар и подозрително.
— Каква е тя, скъпа?
— Гладна съм. Можеш ли да ми дадеш храна?
Сбръчканото й чело се смръщи.
— Това не влиза точно в задълженията ми на вълшебна кръстница, но…
— По дяволите! — Пейдж пусна ръцете на Милисънт и се изправи на пръсти, за да сплаши крехкото същество по начина, по който Никоу обичаше да надвисва над нея. — Осмелих се да не се подчиня на заповедите на принца, който ти ми избра, и той ме изпрати да си легна, като ме лиши от вечеря. И всичко, защото… защото аз се осмелих да разчитам на магиите ти. Всичко, което искам сега, е да си свърша работата и да се върна вкъщи. Твоята вълшебна приказка е пълна с…