Така бе по-добре. И какво ако бе привлечена от огромния му комат? Можеше и да е достатъчно Ъшл да я нахрани, но правеше същото и за своите поданици. Тя може и да имаше своя вълшебна кръстница, но едва ли беше блестяща сирена, която можеше да привлече принц.
Мисълта за това я накара да въздъхне за хиляден път, докато лежеше в леглото си през нощта дълго след като Никоу беше напуснал стаята й.
Пейдж закусваше в малката трапезария, когато Никоу влезе с царствената си походка. Тя предположи, че досега трябваше да е свикнала да вижда прекрасните му широки гърди в ежедневната, провинциална риза, но както обикновено сърцето й лудо затупа, като го видя.
Гордееше се с това, колко спокойно прозвуча:
— Добро утро.
Той не изгуби и минута с любезности.
— Има отговор на това, Пейдж. — Той протегна ръката си към нея.
Пръстенът с печат отново бе на пръста му. Камъните блещукаха въпреки оскъдната светлина на трапезарията. Нима знаеше какво означаваше пръстенът?
— Кажете ми — настоя тя.
Преди да може да отговори, Алфред се втурна в трапезарията, като оправяше бледосинята си вратовръзка.
— О, виждам, че вие и госпожица Конър вече обсъждате нашето поклонение.
— Вашето поклонение — каза Никоу. — Аз просто си тактувам за забавление.
Пейдж не можеше да проумее шегата.
— Какво искате да кажете?
Докато Алфред си наливаше кафе, Никоу седна на масата до Пейдж.
— След безплодното ни претърсване на флагщоците осъзнах, че пръстенът е просто една реликва. Скрих го, но разбрах, че вие сте споменали за него на Алфред.
Пейдж сведе глава. Пак бе позволила на голямата си уста да говори твърде много.
— Съжалявам. Зная, че вие си имате доверие, и предположих…
— Не му позволявайте да ви се кара, Пейдж — прекъсна я Алфред и взе чашата й, за да я напълни отново. — Права бяхте, че ми казахте за пръстена. Но едва вчера успях да убедя това инато младо магаре да ми го покаже.
— Говори ли ви нещо пръстенът? — Пейдж се обърна оживено към Алфред.
— Може би — отвърна прислужникът и седна. — Доколкото си спомням, в моето собствено наследствено имение има един свод, където камъните са така подредени, че да наподобяват даргентийското знаме. А над тях се издига арка от лилавникави камъни. Това, което се получава, прилича на пръстена.
— Тогава точно там може да са скрити Легендарните! — Пейдж стисна здраво ръцете си една в друга.
— Никога няма да разберем, докато не проверим — каза Алфред. — От години не съм посещавал имението си. Пътуването ще бъде едно своеобразно посещение на светите места.
— А за мен — една приятна разходка сред провинцията на Даргентия. — Никоу отпи от кафето си. — Имам малки надежди, че проклетите скъпоценности са там.
— Но мосю Пелерин каза, че пръстенът е ключ към съкровището! — Пейдж не можеше да сподави вълнението си. — Легендарните трябва да бъдат там.
— Легендарните едва ли съществуват — строго изрече Никоу. — Но сега ние ще проверим тази възможност.
— Мога ли и аз да дойда? — избърза Пейдж, преди Никоу да можеше да отговори. — Ще стане чудесен анекдот за рекламната брошура, ако добавим към него една история как новоиздигнатият принц възвръща легендарните скъпоценности на своето кралство.
— Точно това ни трябва да привлечем туристите — съгласи се Алфред. — Гласувам да вземем и Пейдж с нас.
Никоу постави чашата си на масата.
— Предполагам, че и аз съм за.
Пейдж почувства двойно облекчение: първо, Никоу не бе казал не, и, второ, те нямаше да са сами. Алфред щеше да служи за преграда между тях.
По дяволите този проклет стар прислужник, който се месеше в неща, които не му влизаха в работата. Така си мислеше Никоу, докато насочваше фиата по спуснатия мост този следобед. Пейдж седеше безмълвна на седалката до него. Палците й нервно играеха в скута. Главата й бе сведена напред — маниер, който той сега добре познаваше; чудесната й, черна коса се разпиляваше по лицето й. Тя, изглежда, искаше да закрие не само лицето си от него, но и цялото си тяло.
Слава богу, че не бе успяла да направи последното. Макар все още да й беше толкова сърдит, колкото котка, хвърлена в Арджънт, той се наслаждаваше да я наблюдава.
Но Алфред не бе на задната седалка. Предполагаше се, че бе там. Такъв бе планът.
Стенанията на прислужника започнаха точно след закуска.
— Ооооох, стомахът ми! — Той се бе хванал за корема и превил на две от кръста надолу, като мачкаше сакото на обичайния си костюм, а вратовръзката му падна напред по един нехарактерен за него, не дотам безупречен начин. Бяха останали сами в кабинета на Никоу. Такова представление не би станало никога в присъствието на Мейбъл; бедната готвачка би се ужасила при мисълта, че е сготвила нещо, което бе накарало някого да се почувства толкова зле.