Погледна го. Той замислено изследваше пътя.
— От години насам планирам как ще защитавам моето кралство, когато си го възвърна — изрече най-накрая той. — Никога не съм предполагал, че митовете ще ме провалят. Повечето от даргентийците са суеверни, необразовани. Те са като децата. Нуждаят се от някой, който да се грижи за тях.
— Децата не се подчиняват на родителите, които прекалено ги покровителстват. — Освен това неговите поданици не й приличаха на деца. Очарователно доверчиви, да. Но наивни — не. — Те ви обичат, Никоу — каза умоляващо тя. — Само ги послушайте и те ще ви позволят да ги ръководите.
Той нищо не отвърна. Фиатът свърна по тесен криволичещ път, който следваше завоите на реката. Дъждовното време от предишните дни се бе сменило с великолепие от слънчеви лъчи. Докато Никоу въртеше волана, светлината, която се спускаше през прозореца, се отразяваше от камъните на пръстена с печат, който той носеше. В колата потрепкваха дъги, които проблясваха в червено, сребристо и синкаво.
Отдолу реката бавно се носеше — една блестяща, сребърна панделка, която преминаваше сред разкошната зеленина на бреговете.
Минаха покрай обширни акри лозя.
— Вино? — попита Пейдж, която жадуваше да подхване по-лека тема.
Никоу също, изглежда, бе склонен да намали напрежението в колата.
— Не и вино — отбеляза остроумно той. Те се разсмяха. — Да — отвърна той, — докато бяхме част от Франция, това не бе най-предпочитаният район, но тук са съществували лозари от много години. Това е другият отрасъл, който се надявам да разработя.
— Лозето се нуждае от мотика — съгласи се Пейдж.
Усмихнаха се един на друг.
След като бяха постигнали споразумение помежду си да не спорят, Пейдж откри, че й бе по-лесно да говори с него.
— Повечето от материалите, които картотекирам, са много интересни — каза тя.
— Например?
— Списъци за покупки, за вина, за гости на партито. Даже има и списъци за прането. — Тя го погледна. Устните му потрепериха, сякаш тя бе изтърсила най-голямата глупост. — Предполагам, те са очарователни само в очите на наблюдателя — призна тя.
— Ами ако сред тях има бюджети, баланси, а даже и един или два листа за кралските отношения с обществеността, точно те ще ме развълнуват.
Отново се разсмяха. Денят сякаш изведнъж стана още по-ярък.
Тя започна да описва историческите факти, които бе събрала, като внимателно избягваше всичко, което изглеждаше измислица. Голяма част от историята се основаваше на неговите прадеди и начина, по който те са живели.
— Никоу — импулсивно приключи тя, — как беше? Искам да кажа, когато сте били по-млад? Вие сте пораснали със знанието, че сте важна личност. Имали сте история зад вас. Съдбата ви е предопределила за велики дела.
Изразителните му тънки вежди се свъсиха.
— Винаги съм знаел какво искам да постигна — призна той. — Моята родина бе част от мен, въпреки че не можех да се върна вкъщи. Посещавах родината си, но мразех тези посещения. Чувствах се, сякаш завръщането ми бе нещо срамно. Но по-лошото бе съзнанието, че и баща ми бе също като мен завладян, въпреки че не успя да освободи нашата родина.
— Светът тогава бе различен — каза Пейдж с желанието да не бе засягала тази тема. Тя му причиняваше болка.
Никоу кимна.
— Дядо ми се би на страната на Съюзниците през Втората световна война, после се опита да освободи Даргентия, когато войната приключи. Но Съюзниците не желаеха да се лишат от една от своите територии. После по време на Студената война баща ми мислеше, че щеше да е неразумно Даргентия да се отцепи от Франция и да остане беззащитна.
— Трябвало е вас да изчакат! — искрено го похвали Пейдж.
Погледът, който той й отправи, изглеждаше нежен, и тя трябваше да се насили да не погледне надолу към скута си. Въпреки това усети, че както обикновено започна да се изчервява от гушата нагоре. Харесваше този мъж. Неговата уязвимост я затрогваше. Ако й се предоставеше даже и половин възможност, тя можеше да се влюби…
Не. Нищо подобно. Не съществуваше дори половин шанс. Нямаше въобще никаква възможност, без значение какво кроеше Милисънт.
Но навярно можеха да бъдат приятели.
Обикновената Пейдж Конър, приятелка на един чудесен принц? И също така чудесен мъж… Можеше да живее с тази мисъл. Поне така се надяваше.
Пейдж се наслаждаваше на природата през остатъка от пътуването им. С разрешение на принца тя изключи климатика. Отвори прозореца, за да се наслади на свежия, макар и топъл въздух. Тази част от Даргентия бе красива: една планинска провинция, която криволичеше по бреговете на Арджънт. До лозята се простираха гори, а отвъд тях — ниви. И Никоу изглеждаше хипнотизиран от променящия се пейзаж.