— Оттук съм минавал само два пъти. — Гласът му бе приглушен. Красиво е.
Пейдж долови неизказаните му слова: това бе неговият дом.
Най-накрая се отклониха от главното шосе и поеха по широк път.
— Пристигнахме — каза той.
Къде пристигнаха? Всичко, което можеше да види, бе отдолу — порутен път, целият обрасъл с корени на върби, а отгоре — надвиснали над тях клони, фиатът се друсаше толкова силно, че тя усещаше как вътрешностите й се преобръщаха.
Най-накрая спряха. Пред тях се издигаше огромна къща — наистина едно имение от сиви камъни, подобни на тези, от които бе изграден замъкът на Никоу. Но приликата стигаше дотук. Сградата представляваше триетажна кутия без никакви чупки. Много от прозорците зееха отворени, без стъкла и с мрачен вид. Къщата бе обрасла с множество храсталаци, които още повече подсилваха чувството за изоставеност.
— Бедният Алфред! — прошепна Пейдж.
И Никоу му съчувстваше. Продължиха по обраслия път, като колата все така силно подскачаше. От това, което Пейдж можа да види, отстрани къщата не изглеждаше по-добре, отколкото отпред. Както се оказа, зданието бе с формата на U. Поне от външната част повечето прозорци бяха остъклени и непокътнати.
После стигнаха задната част.
— О! — възкликна Пейдж.
Даже Никоу замръзна на мястото си.
Ако говорим за вълшебни приказки, мястото изглеждаше толкова зловещо, колкото всичко, сътворено от ръцете на зла вещица. Двата края на U-то се свързваха посредством една огромна стена, изградена от същите като на къщата потъмнели камъни. Част от парапета бе порутен в горната си част, но като цяло изглеждаше невредим. Стената едва се забелязваше от пищната растителност от дървета, храсти и други растения, чиято височина надхвърляше тази на парапета. В средата на стената се издигаше огромна желязна порта.
— Да погледнем ли по-отблизо? — попита Никоу. Гласът му предполагаше, че въодушевлението й се бе изпарило.
Но Пейдж не се даваше лесно. Бяха стигнали толкова далече. Скочи от колата, без да чака този път принцът да отвори врата откъм нейната страна. Разглеждаше листата на растенията, които препречваха пътя й, после се промушваше между храсталаците и под дърветата. За щастие, нямаше къпини, за да я убодат, но от време на време тя се молеше на Бога да не се натъкне на змии.
Въздухът сред храстите ухаеше на свежа зеленина. По ръцете я удряха клонки, дърпаха късите ръкави на тениската й, изпукваха, когато се закачаха за нея. В ентусиазма си да намери Легендарните, тя почти не им обръщаше внимание.
Хор пойни птици й правеха серенада, докато тя си проправяше път през шубрака. При появата й отлитаха, а листата на дърветата под тях прошумоляваха. Като стигна до портата, тя хвана грубите й ръждясали пречки, затоплени от лятното слънце, и надникна през тях като дете във витрината на затворен магазин за играчки. Бурените по протежение на оградата скриваха каквото и да ги очакваше вътре. Тя се опита да отвори вратата, като я дръпна, но безуспешно. Катинарът й бе също толкова ръждясал, колкото и останалите й части. Тя се обърна, за да извика Никоу, но видя, че бе точно зад нея.
— Алфред ми даде ключа — каза той и бръкна в чантата, която бе взел от багажника на колата. От вътрешния джоб извади голям старовремски ключ. Мина покрай нея, за да сложи ключа в ключалката. Обърна го, но вратата не помръдна.
— По дяволите! — измърмори той и после отново опита. Този път Пейдж чу металическо щракване и катинарът се отвори.
— Велико! — плесна с ръце тя.
Никоу откачи катинара, а после бутна ръждясалата от годините порта. Тя също заяде, но след като напъна всичките си мускули на здравите си ръце, Никоу забута вратата в продължение на няколко минути и най-накрая тя се открехна със скърцане като врата на къща, обитавана от духове.
Пейдж влезе първа. Намери се в заден двор, също обрасъл с буйна зеленина, макар и открит отгоре. В единия ъгъл се издигаше фонтан с фавни и лудуващи нимфи и Пейдж се втурна към него да го разгледа. Стъпките й уплашиха огромен черен гарван. Високият му грак уплаши на свой ред Пейдж и тя отскочи назад.
Мраморът на фонтана бе потъмнял от годините и като двете нимфи, които изпразваха стомни във фонтана, бе в добро състояние. Басейнът бе пълен с повече солена вода, отколкото би се събрала след неотдавнашните дъждове. Мирисът на плесен във въздуха заедно с покривката от мъх от едната му страна и огромното количество вода в басейна показваше на Пейдж, че фонтанът се подхранваше от подземен извор!