Като преглътна отвращението си да докосва каквото и да било, покрито с паяжини, Пейдж също започна да опипва стената. Тя бе груба, студена, покрита с лепкави паяжини.
Не бе сигурна колко време стоеше там и изследваше стената. Бе изгубила представа за времето. Навярно и Никоу също.
Отиде до едната страна на арката, после застана точно под арката и започна да разглежда вратата.
И тогава тя го напипа — тесен процеп. Само човек, който би милвал камъните, можеше да го забележи. Но Пейдж успя. Пъхна два пръста вътре и напипа гладка метална издатина.
— Никоу, тук има нещо!
Той веднага дойде при нея и я хвана за рамената.
— Какво има?
— Не съм сигурна… — Тя се мъчеше да отмести малкото резе. Не се помръдваше. Провря трети пръст вътре — само три можеха да влязат. Като успя да премести пръстите си до горната част на резето, тя се съсредоточи да го бутне надолу. И стана! Разнесе се дразнещ, стържещ звук, сякаш една скара се търкаше в друга.
— Там! — Никоу посочи към един камък няколко стъпки над мястото, където беше ръката на Пейдж. Беше се отместил няколко инча. Той с лекота го измъкна от стената, после протегна ръка в дупката, която се откри зад него. — Тук има нещо!
След миг извади дълга метална кутия. Беше достатъчно голяма, за да побере една корона, а може би и две. Малко беше тясна за цял скиптър — но може би тук бе скрита само главата му със скъпоценните камъни.
Пейдж изчака, докато Никоу положи кутията на земята, а после се наведе до него. Тя го хвана за ръката с желанието да почувства поне далечен контакт с кутията, когато я отвореше.
Ръждясалото резе не поддаде на грубото дърпане, но очевидно Никоу бе твърде нетърпелив, за да позволи на едно малко резе да препречва пътя му. Той го изтръгна и резето проскърца.
Пейдж насочи своето фенерче в кутията — и тогава и тя изстена. Никоу бръкна вътре и извади единственото нещо, което кутията съдържаше: златна верижка. На нея висеше украшение с формата на лебед.
— Само това е останало от вашите измислени Легендарни — промълви Никоу.
Глава четиринадесета
Пейдж отказа да си тръгне.
— Не може да е това — настоя тя. Потискайки отвращението си от окаяното състояние на имението, тя грабна Никоу за ръката и го повлече от стая в стая. Те следваха светлината на фенерчетата си през тъмни, горещи коридори. Помитаха цели завеси от гъсти паяжини по пътя си. Пейдж едва си поемаше дъх от прахоляка, който вдигаха. Влизаха в стаи, където мебелите, които миришеха на птичи гнезда и мишляци, се накланяха, почти изгнили. Изкачваха се по стълбища, покрити с изпокъсани пътеки. В тишината на огромната къща отекваха единствено техните стъпки.
Те откриха още няколко арки, но нито една от тях не бе украсена както пръстена на Никоу.
— Откажете се, Пейдж — изрече той най-накрая, докато надничаха в огромна спалня на втория етаж.
— Никога не се предавам.
— Зная. — Тонът му бе толкова нежен, че Пейдж стресната го погледна. Той я гледаше с тези негови великолепни, дълбоки, тъмни очи. В тях блестеше нещо, което, ако Пейдж не знаеше по-добре, щеше да възприеме като възхищение.
Тя преглътна с усилие. Гледаше като хипнотизирана, сякаш тя бе една уплашена сърна, осветена от фарове на тъмен селски път. Тя прехапа долната си устна, прочисти гърлото си, а после се изкашля в ръката си.
— От праха е — обясни, при все че това бе явно начин да се избави от неловкото положение. Отмести поглед.
— Готова ли сте да тръгваме? — попита с мил глас той.
Тя бавно кимна. Ядосваше се само при мисълта за отстъпление.
— Това не може да е цялото съкровище. — Тя подръпна медальона с лебеда, който висеше на шията й. Никоу я хвана за свободната ръка и я поведе след лъча на своето фенерче към стълбището, което щеше да ги отведе на първия етаж.
— Само това е останало от съкровището — настоя Никоу.
— Не вярвам.
— Нямате причина да вярвате в друго.
— Легендите — не отстъпи Пейдж. — Вашият народ вярва, че Легендарните съществуват. Все още съществуват. А вие трябва да вярвате във вашия народ.
Никоу не каза нищо повече, докато не се върнаха в задния двор. После хвана Пейдж за лакътя и я завъртя към себе си, така че да я погледне в очите.
— Легендите са просто истории — каза строго той. — Лъжи, в които хората искат да вярват повече, отколкото вярват в действителност. Точно като всички други суеверия — невероятни и нереални.
Пейдж уплашено се отдръпна и погледна над рамото му. Последния път, когато Никоу изразяваше своето неверие в невероятното, Милисънт си бе отмъстила. Тя не можеше да ги е последвала през целия този път. Наистина ли не можеше? Но тя бе последвала Пейдж до Даргентия. Дали и тук щеше да ги уплаши с вихрушка от пеперуди?