За щастие, нищо не се случи. Все пак Пейдж не се отпусна, докато не се настани на седалката във фиата. Никоу затвори вратата на колата зад нея. Чувстваше се мръсна. Почти се срамуваше да пътува дори в най-обикновената от колите на Никоу. Но и той не се колеба да влезе в колата. Неговите джинси и тениска бяха също толкова мръсни, колкото и нейните.
Тя го наблюдаваше, докато той завъртя ключа и подкара колата. Седеше изправен с поглед, вперен право напред. Широките му рамене опъваха тениската му, а мускулите му се издуваха, когато обръщаше волана и насочваше колата покрай къщата, чиито разпадащи се стени сякаш отразяваха техните рухнали надежди.
— Много ли сте разочарован? — попита меко тя.
— Тези проклети скъпоценности трябва да са изминали дълъг път към спасяването на страната — отвърна той на предното стъкло и насочи колата обратно по запустелия път.
Пейдж се натъжи. Тя също беше разочарована — но и нещо повече, чувстваше се жалка и победена, сякаш бе предала Никоу. Може би беше така. Може би не биваше да го окуражава към това безнадеждно търсене. Той и без това си имаше достатъчно питомни гъски, за които да се грижи в замъка.
Отново си спомни гатанката на Алфред, а после за пръстена с печат, който златарят Пелерин им даде. Те са били предавани от ръка на ръка през вековете като ключове към Легендарните. Трябваше да означават нещо.
Само да можеше да разбере какво беше това.
— Не унивайте, Пейдж — нареди й Никоу до нея.
— Не съм унила — отрече тя и вдигна гордо брадичката си. Ако той можеше да се държи храбро, тя бе способна на това не по-малко от него.
— Денят все още не е загубен — каза той. — Ние все още не сме изяли закуската за пикника, която Мейбъл ни приготви. Гладна ли сте?
Тя с изненада откри, че наистина бе гладна. Но не бе убедена, че ще може да яде, след като се чувстваше така нещастна.
— Ще можем ли някъде да си измием ръцете? — попита тя.
— Да, толкова сме мръсни — съгласи се той и се наведе към нея да избърше нещо от бузата й. Тя затвори очи. Чудно, как това леко, незначително докосване накара цялото й тяло да потрепери. — Имам идея. Алфред ми разказа за това местенце…
Вместо да подкара към главното шосе, той пое по един още по-тесен път към планината. Пейдж само се молеше да не срещнат друга кола; въпреки че и от двете страни на пътя имаше достатъчно дървета, които да омекотят удара им, много от тях бяха опасно надвиснали от страната към пропастта.
Тя си помисли да помоли Никоу да се върнат обратно, но защо трябваше да го тревожи? Нямаше как да обърне назад, а тя не искаше да го кара да прави опасни опити.
Освен това той се бе съсредоточил в управлението на колата.
— Да видим — каза той. — Алфред не е посещавал това място от години, но неговите наставления изглеждат много точни. Ако е прав, ще стигнем до мястото след около… сега!
Това беше един тесен път през гъста борова гора.
— Сигурен ли сте, че ние трябва… — Пейдж спря да говори, когато усети, че гласът й трепереше.
— Ако това, което Алфред ми описа, е тук, заслужава си пътуването.
Пътят скоро свърши и те се озоваха на горска поляна. От едната й страна стръмно нагоре се извисяваше планината, а другата се оказа нащърбеният край на една скала.
— Елате — каза Никоу.
Този път Пейдж го изчака да й отвори вратата. Мястото не изглеждаше особено привлекателно. Всъщност сега, след като имаше достатъчно място да обърне колата в обратната посока, може би тя трябваше да му намекне…
Но Никоу не й остави време за възражения. Той я хвана за ръката и я отведе към края на скалата.
— Гледката оттук се предполага да е…
— Прекрасна е! — възкликна Пейдж. Далече, далече долу гледката спря дъха й: мънички ферми, живописни поля, а между тях криволичеше Арджънт.
Долината бе покрита с лека мъгла, която превръщаше пейзажа в нещо нереално. Слънцето им се усмихваше отгоре, а неговото отражение проблясваше през мъглата надолу в Арджънт.
Тя искаше да разгледа колкото се може повече от този своеобразен покрив, толкова висок, сякаш на самолет. Това бе част от Даргентия, която преди не можеше да си представи, далечна, съществуваща само в приказките: имало едно време едно вълшебно кралство, чийто мил и любезен народ построил красиви ферми, а между тях текла величествена река от единия край на кралството до другия.
Внезапно бе обхваната от силен копнеж. Само ако можеше да принадлежи към това място. Само ако можеше да се осмели да помечтае, че някой ден ще може щастливо да постигне…