Изведнъж тя се почувства нещастна. Това, че му позволи да я люби, не донесе добро на нито един от тях двамата.
— Не е това, което си мислиш, Никоу — каза тихо тя. — Всъщност…
— Това, което аз мисля, сега няма значение — процеди през зъби той. — Навярно ти си мислиш, че ако откриеш доказателство, че този Уензъл е мой предшественик, ти ще предявиш иск чрез тази твоя Летисия към трона на Даргентия. — Той огъна пръстите си, сякаш искаше да я удуши.
— Никоу, не! — Пейдж почувства как от очите й закапаха сълзи. Беше подходила към въпроса по толкова неправилен начин. — Ето защо не ти казах за това. Боях се, че точно това ще си помислиш. Но ако ми позволиш да ти обясня, без да ме прекъсваш…
— Добре, няма повече да те прекъсвам. Просто ми обясни защо да не вярвам, че ти се домогваш до трона ми.
Пейдж усети болка в челюстта, когато стисна зъби. Болката й от това, че спореха, се бореше с възмущението й от арогантното отношение на Никоу. Все пак нищо нямаше да спечели, като скриеше истината. Гласът й прозвуча сковано даже и за нея.
— Мога да ти докажа, Никоу, че не съм дошла тук, за да предявявам иск относно трона ти. Единственото добро нещо, което първият мъж на Летисия е сторил, било да й даде малко, сладко бебе — момиченце. Донесох със себе си някои книжа, които доказват далечните ми роднински връзки с това бебе. Нямам никаква кръвна връзка с Уензъл, така че няма начин да предявя каквито и да било претенции по отношение на твоето кралство, даже и да исках да го направя. Някой, който би искал да се облагодетелства от това, със сигурност не би носил със себе си доказателство, което прави претенциите му несъстоятелни.
— Тогава ти не си пристигнала тук, за да станеш принцеса? — Пейдж и преди бе чувала скептични гласове, но нито един от тях не можеше да се сравнява по острота с този на Никоу.
Знаеше, че всичките й взаимоотношения с него — като работодател — служител, като възможни приятели… и като любовници — бяха поставени на карта. Той недвусмислено се бе изразил по отношение на жените, които го преследваха заради титлата му; не мразеше никого повече от човека, който би изтъквал родствените си връзки с него с единствената цел да се издигне в обществото.
— Не, Никоу — твърдо каза тя. — Последното нещо, което ми идваше на ума, когато приех тази работа, бе да стана принцеса на Даргентия.
— Тогава трябва да повярвам, че вътрешният ти мотив да дойдеш тук е бил твоето разследване на тази незначителна бележка под черта?
— Да — каза тя. В края на краищата това бе истината. Беше й се приискало да повярва, че Летисия се е радвала на щастлив живот, след като е загубила първия си съпруг и е открила Уензъл. О, какъв фантастичен край щеше да има тази история, ако тя в действителност се бе омъжила за кралска особа.
Тогава вълшебната приказка щеше да се е сбъднала за човек, с когото Пейдж имаше роднинска връзка, макар и далечна.
Беше по-близо до развръзката, откогато и да било преди.
— Аз съм историчка, Никоу — продължи по-нататък тя, защото знаеше, че Никоу се нуждаеше от още обяснения. — Особено се интересувам от родословие. — Когато тя го погледна, каза с тих и умолителен глас. — Обезумявам, когато загубвам следите на миналото: родословни дървета, където клони, даже клончета изчезват без следа; рождени свидетелства без смъртни актове.
Тя замълча за момент. Ако можеше да разбира езика на тялото, би си помислила, че най-накрая Никоу започваше да й вярва. Макар и поне малко; отпускането на скованите му рамене бе едва забележимо.
— Тогава се появи Летисия Адамсън — продължи тя. — Тя сякаш ме викаше от миналото и настояваше да науча всичко за нея. Притежавала е всичко, после загубила всичко, когато останала сираче. Най-накрая е намерила своето щастие — е, исках да се уверя, че така е станало. Този Уензъл е бегло споменат в някаква неясна историческа разработка от онова време — от онези сухи трактати, които не съдържат никакви загадъчни предположения. Но точно този съдържа.
— И всичко е само за това? Ти си била просто заинтригувана от тази незначителна историческа подробност?
Тя кимна.
— Като списъци за покупки, вина, имена на гости за партито, и списъци на прането? — Сега в тона му се долавяше интерес, а всякаква следа от гняв бе изчезнала от лицето му.
Кимайки, Пейдж каза:
— Съжалявам, Никоу. Веднага трябваше да ти кажа, че Летисия и Уензъл са причината, поради която приех работата.
— Да — отвърна той, — трябваше. Историци! — Той поклати глава, сякаш обсъждаше неразбираема, чужда култура.
Тя затвори очи с облекчение, когато той се протегна към нея и я привлече в прегръдките си през тясната седалка на фиата. Притисна главата й под брадичката си и я целуна по косата. Тя въздъхна и прокара пръсти по твърдата му гръд.