Джак бе единственият, който все още го търпеше. Джони го навестяваше рядко, а повечето от слугите бяха напуснали.
— Немислимо! Като си помисля, че адмиралтейството конфискува нашите кораби! Проклетото адмиралтейство! Ние двамата с баща ти управлявахме британската флота! Ние бяхме адмиралтейството!
Джак му наля още едно питие. Сипа и на себе си. Беше последната бутилка коняк, а Реймънд знаеше, че повече няма и да има, защото трябваше да се плаща в брой за всяко буре.
Уилям вдигна подпухналите си зачервени очи и прикова поглед в зет си.
— Знаеш ли какво унижение е за мен да се моля смирено на брат си за помощ?
„Не колкото за мен. Аз съм копеле, за Бога — мислено отвърна Джак. — Когато се ожених за проклетата ти дъщеря и най-после станах Монтагю, си помислих, че вече никога няма да търпя унижения.“
— Просто не мога да разбера що за лош късмет имаме, та бедите следват непрекъснато. Всички тези съвпадения изглеждат странни. Не смятам, че има някаква връзка между изчезването на корабите за превозване на роби и тези, които загубихме в бурята, но у мен все пак се зараждат подозрения. Някой от враговете на баща ти, може би онзи кучи син Нюкасъл, ни е подлял вода!
При тези думи стисна толкова силно чашата, че тя се пръсна. Едно парче се заби в палеца му и от раната потече кръв. Уилям се втренчи ужасено в нея. Гледката събуди неприятен спомен. „О’Тул.“ Не произнесе името на глас. Щеше да бъде все едно да предизвика дявола.
— Аз не бих се доверявал дори на приятелите на баща си. Те са безпътни негодници. Кой ще присъства на търга? — Джак не изпитваше удоволствие от мисълта да се върне в огромната къща на Пал Мал, където бе отраснал заедно с многобройните незаконни деца на граф Сандуич.
— Доколкото разбрах доста пъстра смесица — поети, политици, благородници. Джордж Селуин, Бют и Марч. Разбира се, Уелският принц и приятелите му също няма да устоят на изкушението. Но се надявам, че брат ми не ме смята за глупак. Няма да продам колекцията си на Прайни. Разчитам на Франсис Дашуд. Той би платил всяка цена за албума ми с еротични скици.
— Подочух някои дивни истории за Медменхам — отбеляза Джак, възбуден само от мисълта за разюзданите оргии, които се вихреха в онези пещери.
— Мястото е необикновено, можеш да бъдеш сигурен. Градините са пълни с фалически символи, а пътеките приличат на разтворени женски крака, които се събират в буйни храсти.
— Носят се слухове, че се извършват сатанински ритуали — подхвърли Джак.
— Е, да се обличаш като монах и да оправяш монахини върху олтара не е нещо ново. Кой измежду нас не се е забавлявал с подобни фантазии? Но Дашуд отива и по-далеч. Той е истински богохулник. Затова съм сигурен, че ще плати цяло състояние за моите изображения на Дванадесетте апостоли. Толкова са перверзни — изкиска се Уилям.
— Лично аз предпочитам порнографските картини на Роуландсон. Садизмът и содомията не ме привличат, освен ако не са изобразени жени.
— Напълно си прав. Има нещо страшно възбуждащо да гледаш жени, които се съвокупляват. — Устата на Уилям се напълни със слюнка. Знаеше, че е изпил твърде много коняк, за да посети „Диван клъб“, а и при всички случаи това би означавало да пълни джобовете на брат си. От гърдите му се изтръгна тежка въздишка. Пак щеше да се задоволи с някоя от помощничките в кухнята.
Шон О’Тул бе планирал пътуването много внимателно, за да пристигнат в Лондон тъкмо в навечерието на Нова година. Морето благоприятстваше плановете му до последната нощ, когато над Ламанша се разрази силна буря.
О’Тул се разкъсваше между грижите за Емералд и управлението на „Сулфур“. Никой на борда не мигна. Емералд направо се окайваше, че е тръгнала. На сутринта бурята стихна, но морето все още бе развълнувано и Шон на два пъти бе принуден да й заповядва да слезе долу в каютата заради собствената й безопасност.
По лицето й се стичаха сълзи.
— Ако ще умирам, искам да съм с теб!
Шон едва се сдържаше да не избухне. Накрая я взе на ръце и я отнесе сам.
— Никой няма да умира! Престани да се държиш глупаво, Емералд!
Когато тя се вкопчи отчаяно в него, търсеща подкрепата и закрилата му, той едва не се задуши от надигналата се в гърдите му огромна вълна на вина. Отметна завивките и я сложи да си легне с дрехите.
— Трябва да поспиш. Искам да си починеш.
— Не мога да спя!
— Трябва! Само след два часа ще сме хвърлили котва. Вярвай ми. — В мига, в който изрече тези думи, му идеше да си отхапе езика. Отключи шкафчето си и извади бутилката, която Тара му бе дала. Напълни една винена чаша и я поднесе към устните й. — Изпий го, ще те успокои.