— Не е моя работа къде спи графът. По-добре да си тръгвам — рече възрастната жена и затвори решително вратата зад гърба си.
Емералд дъвчеше бавно, премисляйки всяка една дума на Шон. Макар че нямаше много опит с ухажори, бе сигурна, че той я ухажва. Увереността в собствената й привлекателност нарасна.
Шон се върна и хвърли върху леглото една риза и чифт мъжки панталони за езда.
— Давам ти точно пет минути. Когато си готова, почукай на вратата ми.
През следващите четири минути Емералд се взира неуверено в мъжките дрехи, които се очакваше да облече. Внезапно обаче осъзна, че отпуснатото й време изтича и бързо навлече ризата и панталоните.
След това почука плахо на междинната врата. Шон веднага отвори и й се усмихна.
— Хей, ирландке, никога ли няма да се научиш? Когато един мъж ти дава пет минути, ти го изхвърляш през вратата, за да поохлади нетърпението си.
— Моля те поне за миг да бъдеш сериозен. Не мога да изляза така… Само ме погледни!
— На конярите ще им потекат лигите. Ти имаш най-апетитното дупе, което съм виждал, а високите ти, дръзко щръкнали гърди направо ще пробият ризата. Какво те притеснява?
Емералд отчаяно изпъшка.
— Вие, сър, вие сте моят проблем!
Шон постави облечения си в черна кожа пръст под брадичката й и я повдигна, докато очите й срещнаха неговите.
— Ирландке, та ние едва сега започваме!
Емералд бутна пръста му, постави юмруци на кръста си и леко разкрачи обутите си в панталони крака. Тъкмо отвори уста, за да го скастри, когато той изневиделица я сграбчи и я вдигна на раменете си.
— Дръж се, ирландке! — С този вик препусна навън, Емералд отново отвори уста, за да закрещи, ала той направи нещо още по-лошо. Преметна крак през полирания парапет и двамата се понесоха грациозно надолу и се приземиха върху дебелия килим.
— Оох! — Оказа се просната върху Шон.
— Аз омекотих удара — разсмя се той.
— Та ти си по-твърд и от пода!
Шон завъртя многозначително очи.
— Ирландке, нямаш представа колко си права!
В този миг се появи господин Бърк, следван по петите от две кучета, които, щом видяха двойката на пода, побързала да се присъединят към забавата. Ловджийската хрътка на Шон се изтърколи по гръб и възторжено замаха лапи. Сивата хрътка се настани в скута на момичето и с наслада облиза ухото й с дългия си розов език.
Възмутеният писък на Емералд се превърна във весел смях.
— Оох, винаги съм искала да имам куче, но те така и не ми позволиха — задъхано изрече тя.
Шон взе ръката й, изправи я на крака и двамата побягнаха, последвани от кучетата.
— Можеш да имаш две! — великодушно й предложи Шон. — А може и котка. Какво ще кажеш и за едно пиле? — престори се, че хуква да гони хвъркатото.
— Престани, Шон, престани!
Емералд се смееше и едновременно с това се опитваше да си поеме дъх.
— Харесва ми да си играя с теб! — Думите му накараха сърцето й да трепне.
След миг Шон откъсна очи от нея и нехайно рече:
— Помещението със седлата, юздите и другите принадлежности за езда е ей там. Намери си чифт ботуши по мярка. През това време аз ще оседлая конете.
Когато я повдигна, за да я сложи върху седлото, Емералд си помисли, че иска ръцете му да останат още малко на кръста й.
— Една дама не бива да язди по този начин — припряно рече тя, за да прикрие смущението си.
— Аз не искам да бъдеш дама — промърмори тихо Шон, представяйки си я как го възсяда и двамата се понасят в дива езда. — Ще ти покажа и други начини — добави младият мъж и устата му пресъхна.
— Това Луцифер ли е, жребецът, който навремето получи като подарък за рождения си ден?
Шон кимна и погали лъскавия черен врат.
— Тогава беше още съвсем младо жребче.
— И ти.
Погледите им се срещнаха за миг и Емералд използва възможността, за да зададе въпроса, която я измъчваше:
— Ти графът на Килдеър ли си?
— За теб не искам да бъда граф. А просто Шон.
— Значи брат ти Джоузеф е мъртъв?
— Надявам се да почива в мир… — Устните му приближиха нейните. — Емералд, днес грее слънце и настроението ни трябва да бъде безоблачно. Небето обаче се променя бързо, така че ще имаме достатъчно време и за тъга и меланхолия.
Разбра, че няма да й каже нищо, колкото и да настоява. Погледна нагоре и реши да остави тревогите зад гърба си. Това бе любимата й Ирландия и тя щеше да се наслади на всеки миг в нея. Докато препускаше с коня, небето над нея постоянно се променяше. В един миг бе ясно и светлосиньо, а в следващия надвисваше сиво и застрашително. После внезапно златните слънчеви лъчи пронизваха облаците и мракът се разсейваше. И това се повтаряше отново и отново.