— О, Джони, не бих могла да те забравя! Толкова често си мисля за теб.
— Не си омъжена или сгодена, нали?
Нан припряно поклати глава, надявайки се, че новините няма да го окуражат прекалено много, ала Джони се изчерви от собствената си дързост и се умълча. Нан реши, че не може да чака още пет години, за да даде шанс на тяхната връзка и като много други млади жени преди нея събра цялата си смелост:
— Джони, вярваш ли в любовта от пръв поглед?
— Да — сериозно отвърна той. — Точно това се случи между сестра ми и Шон.
— Вярно ли е, че той я е отвлякъл и я е съблазнил? — развълнувано попита Нан, мигом забравила за тях двамата.
— Истина е. Това не беше хубаво от негова страна, но сестра ми е толкова влюбена, че направо сияе от щастие.
— Колко романтично… Сега, след като отново се срещнахме, аз осъзнах, че също съм влюбена — избъбри Нан и се олюля, а Джони сграбчи ръцете й и неуверено ги докосна с устни. После се целунаха, притискайки се един в друг, забравили за всичко на света.
Когато Шон се изкашля зад тях, те виновно отскочиха. Преструвайки се, че не е забелязал нищо, той помоли Нан Фицджералд да им прави компания през остатъка от следобеда. Показаха на Джони Монтагю просторните конюшни, пасищата и многобройните ферми за отглеждане на коне. Шон забеляза замечтаното лице на госта си.
Когато Джони въздъхна тежко и промърмори: „Как бих искал да съм се родил тук“, Шон разбра, че е постигнал целта си. Да му показва великолепни коне в присъствието на очарователната Нан Фицджералд бе най-финото мъчение за младия англичанин.
На път за Грейстоун, докато Джони говореше с тъга за това, което оставяше зад себе си, Шон засили изтезанието, като му напомни за това, което го очаква.
— Ще те отведа в Лондон на борда на „Полумесец“. Знам, нямаш търпение да се завърнеш у дома. Да тръгнем утре, устройва ли те?
— Жесток негодник! — сухо процеди Джони.
— Безмилостен — съгласи се Шон и в очите му блеснаха сребристи пламъчета.
Джони реши, че изстрелът на Шеймъс О’Тул е бил в негова полза. Сега английският екипаж смяташе, че е избягнал смъртта на косъм. Ирландските моряци свалиха всички оръжия и амуниции от борда на „Суолоу“, оставяйки впечатлението у англичаните, че са пленници. Джони реши, че е по-добре да не разсейва убеждението им, че могат всеки миг да бъдат убити по прищявка на Шон О’Тул. Отчасти защото това донякъде бе истина, отчасти защото щеше да му е от полза, когато Уилям Монтагю започнеше да ги разпитва.
— Следващата седмица, когато „Монтагю Лайн“ остане без по-голямата част от своите кораби, ще трябва да посъветваш баща си да купи още. Разбира се, аз ще осигуря парите. Виждаш ли някакви проблеми относно този план?
— Аз съм много лош моряк, но на суша се справям отлично с бизнеса. Документите са моята стихия. Баща ми ми се доверява изцяло. — Джон помисли за миг. — Когато става дума за застраховането на товара, аз лавирам между капките. Поне един на всеки два кораба не е бил застрахован. Това ни спестява доста пари и е обичайна процедура сред притежателите на търговски линии.
Шон запази невъзмутимия израз на лицето си.
— Станах акционер на „Лойдс“ в Лондон. Мога да ти кажа точно кои кораби на Монтагю са застраховани и кои не са.
— Оставяш ли понякога нещо на случайността?
— Много малко, Джони. Разполагах с цели пет години, за да обмисля плановете си. А сега, когато Съдбата ми се усмихна и ми предостави графска титла и богатство, имам намерение да ги осъществя докрай.
Джони Монтагю не бе изненадан. Защо англичаните винаги подценяваха ирландците? Мислите му се насочиха към Емералд. Надяваше се, че тя няма да направи тази грешка. За нейно собствено добро се надяваше да бъде достойна партньорка на Шон О’Тул.
Емералд не можеше да спре да си тананика. За нея днес светът изглеждаше съвсем различен. Всичко и всички бяха красиви. Спалнята от палисандрово дърво сияеше с неземен блясък, стъклата на прозорците блестяха като златни. Когато Кейт смени чаршафите, те й се сториха по-бели и по-свежи, закуската й имаше вкус на амброзия, дори водата във ваната бе необичайно приятна.
Напълни къщата с цветя. Ароматът и багрите им я опияняваха. Сърцето й преливаше от радост и тя искаше да я сподели с всички. Реши следобеда да посети бащата на Шон в кулата. Гневът й към него се бе стопил, отстъпвайки място на съжалението.
Набра цял наръч бели и жълти цветя и ги връчи на смаяния господин Бърк.
— Предайте на господаря си, че Емералд Фицджералд е дошла да го види.
По дяволитите пламъчета в очите на Шеймъс О’Тул Пади Бърк разбра, че се радва на посещението.