— Бракът е узаконено робство, институция на тиранията!
Останалите жени се присъединиха към нея и освиркваха мъжа всеки път щом понечеше да си отвори устата.
Шон издърпа спътницата си от тълпата и рече през смях:
— Изглежда обичаш да сееш раздори. Май трябваше да те заведа на боксов мач.
— Не, не мога да гледам как двама мъже си разменят юмруци.
— Не винаги са мъже. При „Фигс“ в Оксфорд Роуд има двубои за жени. Стискат по половин крона във всеки юмрук. Ако изтърват, губят.
— Измисляш си!
— Не, не си измислям. Лондончани са най-странните хора на земята.
Емералд се разсмя.
— Май си прав. Само погледни тези хора. Те не са дошли тук, за да видят Воксхол, а по-скоро Воксхол да види тях. Разхождат се важно и маниерничат, все едно че са актьори на сцена. И тези смешни костюми! Жените приличат на проститутки, а мъжете на клоуни!
Шон я прегърна и притисна към себе си.
— Те наистина са проститутки и клоуни.
Когато стигнаха до навеса с разхладителните напитки и закуски, Шон настоя да опитат от всичко. Вкусиха и от стридите, и от черния хайвер, и от пирога с месо, и от печените кестени, и от кейка със сливи. Изпиха и по чаша сладко вино.
Привечер откриха някаква пътека, която водеше към градинска беседка, но само след две целувки уединението им бе нарушено от друга влюбена двойка. Тогава се отправиха надолу по реката, за да погледат фойерверките. Когато се умориха от шумната тълпа, се качиха на една лодка, която ги откара до пристанището, а от там тръгнаха пеша към „Полумесец“.
Кейовете бяха лошо осветени, защото по-голямата част от бизнеса се вършеше под прикритието на мрака. Над реката се стелеше мъгла, която придаваше още по-злокобен вид на пейзажа, а полюшващите се във водата кораби приличаха на привидения.
— Далече ли е? — уплашено попита Емералд и се вкопчи здраво в ръката на Шон.
Той я прегърна през раменете и я привлече към себе си.
— Не се бой. „Полумесец“ е до онзи търговски кораб. — Космите на врата му обаче отново настръхнаха. Отдаде го на нервността на Емералд.
Бяха стигнали до половината на подвижното мостче, преди морякът, който стоеше на вахта, да ги види и да вдигне фенера, за да провери кой се качва на борда.
— Добър вечер, сър, ще предам на капитан Фицджералд, че сте вече тук. Приливът скоро ще настъпи.
— Кажи му, че след като настаня дамата, ще отида при него на руля. Още очи не са излишни в нощ като тази!
— Да, да, сър.
Стълбата, водеща към каютите, тънеше в мрак. От мъглата светлината на фенерите бе придобила зловещ жълтеникав оттенък.
В капитанската каюта се таеше боцманът на „Херон“. Бе се качил на борда, понесъл бурето с барут на рамо. В същото време се товареха буретата с нелегален френски коняк. Когато чу приближаващите стъпки, затаи дъх и вдигна пистолета.
Шон завъртя дръжката. Щом отвори, космите на врата му щръкнаха като бодли. С едната ръка бутна Емералд зад гърба си, а с другата измъкна малкия пистолет от колана си. Сърцето му се бе качило в гърлото. Преди да успее да насочи оръжието, нападателят драсна парче кремък и запали ветроупорния фенер.
— Дяволски късмет, че не стреля, иначе щеше да ни изпратиш право в ада — разнесе се подигравателен ирландски глас.
— Дани? Дани Фицджералд? — Шон не го бе виждал пет години. — Какво, по дяволите, правиш тук?
Дани потупа бурето с барут.
— Тук съм, за да взривя „Полумесец“, което се оказа дяволски лесна работа. Твоята охрана е нула. Имаш врагове отвън и аз действам за тях.
— Баща ми ми каза, че на борда на всеки кораб на Монтагю работи по един Фицджералд.
Мъжът кимна.
— Боцман съм на „Херон“. Там ме знаят като Даниълс. Докладвам редовно на братята Мърфи.
— Благодаря ти, Дани, за лоялността към семейство О’Тул.
Дани сви рамене.
— Шеймъс плаща много добре.
— Капитанът ми и целият екипаж здравата ще си изпатят!
— Какво друго можеш да очакваш от едни проклети Фицджералд? — с невъзмутима физиономия подхвърли боцманът на „Херон“.
Емералд се опита да разбере какво става.
— Баща ми ли те нае да взривиш кораба на Шон?
— Съпругът ти.
— Джак? О, Господи! Шон, той иска да те убие! — Емералд затрепери.
Шон й намигна.
— Чудя се защо?
— Заради мен — прошепна тя, без да споделя веселото му настроение. Очите й се насълзиха.
— Е, за тази работа ще е нужен някой по-способен от Джак Реймънд, моя красавице. — Настани я да седне и й наля чаша коняк.
— Пийни една глътка. Сега се връщам.
Отвън се чу шумът от веригата на котвата.
— Приливът започва — каза Дани и се запъти към вратата.
— Не забравихте ли нещо? — извика след него Емералд.