— Аз ще запаля страстта й.
Тя го огледа от главата до петите.
— Да, вярвам, че ще го сториш. Ти си неустоим. Лека нощ, скъпи мои, пожелавам ви да се наслаждавате един на друг.
Отново останаха сами.
— И какво знае твоята леля за страстта, след като е стара мома?
Шон се засмя.
— Само защото никога не се е омъжвала, не значи, че не я е познала. Вероятно чувствеността е изворът, от който черпи вдъхновение за творенията си. Погледни това! — Разстла прозрачната нощница на леглото.
— Неприлично! — възкликна Емералд с престорено силен ирландски акцент.
— Като говорим за неприлични неща, видя ли банята?
— О, да, вече започнах да се опасявам, че вечерята никога няма да свърши. — Претърколи се на леглото и застана с гръб към него. — Разкопчай ме!
В мига, в който ръцете му я докоснаха, вече бе готов за нея. Щеше да бъде истинско чудо, ако изобщо стигнат до розовите мраморни стълбички.
Шон остана да лежи буден дълго след като Емералд заспа. Тялото му се бе извило закрилнически край нейното, а шепата му обхващаше гърдата й. Преди месец я изпълваше съвсем точно, но сега бе наедряла. Тялото й се бе променило съвсем леко, бе станало по-меко, по-закръглено; дори кожата й излъчваше сияние като полирана слонова кост. Най-после трябваше да признае, че тя носеше дете и утробата си. Желанието му обаче към нея се бе удвоило.
Отне му толкова кратко време, за да постигне целта си. Наистина съжаляваше, че бе забременяла толкова бързо. Въпреки това знаеше, че ще се случи. Нали разчиташе именно на това, когато я отвлече. Така че сега бе безполезно да съжалява. Да се откаже от нея бе все едно да се раздели с част от себе си, но знаеше, че ще плати цената. Клетвата за мъст, която бе дал на борда на затворническия кораб, бе нищо в сравнение с тържественото обещание, дадено пред гроба на майка му. Затова решително отхвърли всякакви мисли за съжаление. А и можеше да я задържи още няколко месеца. Няма да мисли за бъдещето. Когато една жена носи първото си дете, би трябвало да бъде щастлива и Шон тихо се закле да я направи такава. Реши да я обсипе с внимание и нежни грижи. Едва ли щеше да му е трудно, защото Емералд никога не бе изглеждала по-красива и желана.
Първото нещо, което Шон чу на следващата сутрин, бяха тихите й стенания. Веднага я вдигна на ръце и я отнесе в банята. Коленичи до нея и я обгърна през корема, докато повръщаше. Когато спазмите стихнаха, я нагласи да седне върху розовите мраморни стълби и нежно изми лицето й.
— Съжалявам… — прошепна тя.
— Никога повече не ми се извинявай, Емералд. — „Аз съм този, който трябва да моли за твоята прошка.“
Отнесе я обратно в леглото.
— Лежи спокойно, докато се почувстваш по-добре. — Облече се бързо. — Отивам да доведа Тиара, тя е истинска магьосница с билките и приготвя чудодейни сиропи.
След малко се върна, придружен от принцесата.
— Точно както подозирах! — отсече тя.
— Аз с какво мога да помогна? — попита Шон.
— Не си ли направил вече достатъчно? — Тиара му посочи вратата. — След като тъкмо ти си причината за страданието й, най-добре е да ни оставиш. В нейното деликатно състояние не може да слезе долу и да седне на масата, отрупана с пушена шунка. Но, разбира се, това няма да спре теб — обвинително завърши тя.
В очите на Емералд затанцуваха весели искрици, когато срещнаха тези на Шон.
— Аз вече се чувствам по-добре.
Щом останаха сами, Тиара я дари с ослепителна усмивка.
— Ах, малка моя, трябва да те науча на толкова много неща. Урок номер едно: вината е най-страшното оръжие. То ти позволява да управляваш всички, с изключение на тези, които нямат съвест. А сега да видим. Имам много лекове за сутрешно прилошаване. Лайка, джоджен, овесена вода. Кое предпочиташ?
— Ти реши.
Тиара изглеждаше очарована.
— Колко си смела!
— Не съвсем — промърмори Емералд. — Но отгатнах тайната ти. Ти само се преструваш на луда.
По-възрастната жена придоби уплашен израз.
— В името на Светата Дева, обещай ми, че няма да кажеш на Фицджералд. Шон, разбира се, знае, той винаги си е бил умен дявол, но останалите ми вярват.
Когато се върна, Тиара донесе и флакон с бадемово и розово масло.
— Прави истински чудеса. Трябва всеки ден да разтриваш с него корема, гърдите и бедрата си, за да не ти останат грозни белези след раждането.
— Грозни белези? Бог да ми е на помощ, но аз изглежда съм пълна невежа!
— В такъв случай е чудесно, че ще дойда в Грейстоун. Можеш ли да яздиш?
— О, да, вече ми мина. А ти ще яздиш ли, Тиара?
— Разбира се. Още не съм съвсем за изхвърляне. Между другото, истинското ми име е Тара. В семейството ми го промениха, когато започнах да нося тиара. Предполагам, че това е представата им за остроумие.