Тара и Нан смятаха, че Емералд трябва да се присъедини към тях за ежедневната служба. Младата жена се замисли и също реши, че е крайно време да отиде. Разбира се, тя всеки ден се молеше за бебето си, но внезапно осъзна, че ще бъде много по-добре, ако отправи молитвите си в църквата и се опита да се сприятели с отец Фиц.
На вид скромният и малък параклис отвътре бе великолепен. Есенното слънце струеше през витражите и падаше върху полираните дъбови пейки, тапицирани с червено кадифе. Върху украсената с пищна бродерия и извезана със злато покривка на олтара — истинско произведение на изкуството — бе поставена чашата за причастие, инкрустирана с искрящи скъпоценни камъни, както и два свещника, изработени от масивно злато.
В контраст с цялото това великолепие отец Фиц бе облечен с обикновено черно расо; единственото цветно у него бе червендалестото му усмихнато лице. Той даде причастие на всички, с изключение на Емералд, в която впери пронизващия си син поглед и рече:
— Ще поговорим насаме.
Смутената Емералд кимна послушно и разтревожено. Миризмата на тамян, примесена с аромата на восъчните свещи, й напомни за времената, когато в отсъствието на баща й, двете с майка си ходеха на църква.
Един по един присъстващите изчезваха в изповедалнята и излизаха след минута-две. Нан влезе последна. После се появи много щастлива.
— Чувствам се успокоена — прошепна тя на Емералд. — Отец Фиц разбира всичко… Да те почакам ли?
— Не, по-добре върви да закусиш. Аз идвам за първи път и може би ще отнеме малко повече време.
Църквата вече бе съвсем празна и Емералд се чудеше какво да направи. Затова просто затвори очи и се помоли за Шон. Откакто бе отплавал в бурята, душата й бе изпълнена с мъчителна тревога. Плясъкът на вълните и свистенето на вятъра не й даваха покой. Отвори очи при звука на един глас, който произнесе с ирландски акцент:
— Емералд Монтагю.
Отецът стоеше пред нея.
Макар че мразеше да я наричат с това име, младата жена не го поправи.
— Да, отче. Знам, че отдавна трябваше да дойда — с искрено разкаяние в гласа промълви тя, — но най-после се реших.
— Защо си дошла, Емералд Монтагю? — строго попита той, а руменото му лице бе изкривено в недоволна гримаса.
— Аз… аз имам толкова много молби… Освен това бих искала да получа благословията ви. Дойдох да се помоля за безопасността на Шон и за моето… — Нещо в изражението на отец Фиц я възпря да изрече думата „бебе“.
— Шон О’Тул не е стъпвал в Божия храм, откакто се е завърнал в Ирландия. Душата му е почерняла от грях, но той не се е изповядал, нито е поискал опрощение — обвинително изрече свещеникът.
Душата й се изпълни със състрадание и разбиране към мъжа, когото обичаше.
— Вие сигурно знаете, че е прекарал пет ужасни години. Не той е извършил грях, а други са съгрешили спрямо него.
— Той ежедневно пристъпва Божиите заповеди. Омразата, отмъстителността, гордостта, похотта разяждат душата му. Възмездието се е превърнало в негов бог и за да го постигне, той е готов на всичко — да лъже, да краде, да убива, да прелюбодейства. Ще направиш добре, ако използваш влиянието си върху него, за да го върнеш в праведния път, да пречисти душата си и да получи опрощение.
— Ще се опитам, отче — сковано изрече Емералд, благодарна, че не бе споменала за детето си.
Погледът му я прониза.
— Готова ли си да си отидеш и да не съгрешаваш никога вече?
— Да си отида? — ужасено повтори младата жена.
— Да се върнеш при съпруга си, Емералд Монтагю. Ти си прелюбодейка!
Кръвта се отцеди от лицето й и душата й се вледени.
— Готова ли си да признаеш греховете си и да помолиш за Божията прошка?
— Аз… Аз признавам, че обичам Шон О’Тул и ако това е грях, моля за Божията прошка.
— Не се опитвай да измамиш Бога, жено! Ако не си готова да прекратиш греховната си връзка и да се завърнеш при съпруга си, не можеш да очакваш опрощение на греховете си!
— Аз… аз не съм католичка…
— Прелюбодеянието е непростим грях според всяка вяра и във всяка страна!
Свещеникът се извърна от нея, а Емералд почувства как гневът се надига и завладява душата й.
— Вие сте безчувствен, самодоволен и високомерен! И ако всичко това не се причислява към глупавите ви грехове, значи сте лицемер!
С тези думи напусна параклиса и се върна в Грейстоун. Качи се направо в спалнята, която споделяха с Шон. Втренчи се в широкото легло, изпълнена с мъка и вина. Свещеникът я бе нарекъл прелюбодейка. А как би могла да го отрече? В неговите очи тя бе извършила смъртен грях. А в Божиите очи? Каза си обаче, че е много по-голям грях да спи в леглото на Джак Реймънд без любов, отколкото да се люби с Шон О’Тул. Отиде до прозореца и се втренчи невиждащо в синята морска шир.