Застана до още отворения прозорец. Отвън в стаята нахлуваше топъл въздух. Оттук се виждаше долината под крепостта, която уелсците продължаваха да наричат Ланистуит. През хълмистата местност се виеше блестящата лента на реката. Нивите с жито и овес контрастираха, зелено-златни, с тъмнокафявата пръст на току-що изораната земя. Местността беше дъждовна и повесмата мъгла се точеха като пушек от върховете на планините до долината, а когато след дъжда слънцето изгряваше отново, се образуваха прекрасни бляскави дъги.
Видя на каменния мост каруците, които се връщаха от града и караха към крепостта последните вещи от нейния дом.
Тази гледка и мисълта, че вече няма нищо, я накараха да осъзнае безнадеждното си положение. Ако иска да избяга, ще й трябват пари. Тогава би могла да стигне с Магнус до Честър, а оттам да отпътува с кораб за Шотландия или Франция. Членовете на златарската гилдия щяха несъмнено да й помогнат да го стори.
Прехапа замислено устна. Нийл Фицджулиън беше наредил да докарат всичките й сандъчета, но тя не знаеше къде ги пази. А дори да знаеше, как би могла да се добере до тях?
И все пак, трябваше да има начин да избяга от тук! Боже милостиви, ако наистина се видеше принудена да остане и да заживее завинаги с този мъж, когото не можеше да понася, когото мразеше, тя щеше рано или късно да го убие.
По-късно вечерта в крепостта се появиха пътуващи търговци, които имаха право да предлагат само стока, която не се произвеждаше в околността. Дори за това трябваше да имат специално разрешение, а за по-сигурно товарът в каруците им биваше предварително внимателно преглеждан.
Появата на търговците беше предизвикала на двора радостна суматоха. Камериерки и слугинчета се трупаха и кудкудякаха като кокошки, купуваха гребени, гребенчета и вълшебни мазила, а рицарите не изпускаха възможността да ги позакачат. Бодри Торъл изпробваше лично различните кухненски принадлежности, купи и няколко буци сол, завря носа си в торбичките с канела, карамфил, сушен чесън и треви от Венеция и Малта.
Емелин си избра няколко игли и чифт черни копринени панделки, но трябваше да прати след това един рицар при съпруга си, за да може да си плати покупките, а това й се струваше толкова унизително. Торъл я заведе до един младеж, който продаваше подправки.
— Стоката ви е прекалено скъпа! — каза той с доста странен глас.
Търговецът протестира енергично и я помоли да седне до стоката му, която беше изложил на тревата.
Емелин се вгледа по-внимателно в него и от учудване за малко не извика високо. Въпреки зелената барета, нахлупена предизвикателно на кестенявите му къдрици, тя тутакси го позна.
— Торъл, за това ще се погрижа лично — каза тя бързо, за да се отърве от готвача.
Търговецът счупи пръчка канела, разтри я с пръсти и я сложи в дланта й. Чудесният аромат гъделичкаше приятно ноздрите й.
— Какво, за бога, правите тук? — попита тя шепнешком мъжа, който се беше предрешил като монах, когато го видя последния път.
— Прекрасен аромат, трябва да признаете… — ухили се трафикантът на злато и сините му очи блеснаха нахално. — Това прекрасно растение идва от много далеч, с кораб…
Емелин веднага разбра какво искаше да каже. Значи предишната пратка беше от Франция, от крал Луи, и трябваше да подкрепи уелския принц Кадуоладър.
Трябваше ли да довери на куриера, че сега тя е съпруга на господаря на крепостта и негова пленница? Трябваше да се изрази, разбира се, много предпазливо, но дали тогава щеше да я разбере?
Тази контрабанда на злато беше започнал покойният й съпруг. През първите години на войната златото беше предназначено за крал Стивън, за да може да напада заедно с уелсците замъците на покойната кралица. Впрочем понякога го получаваше и уелският принц, за да осъществява с него собствените си интереси, което често означаваше, че не помагаше нито на едната, нито на другата воюваща страна.
След смъртта на крал Стивън и след като крал Хенри, синът на старата кралица, най-сетне се възкачи на трона, за изненада на Емелин контрабандата на злато продължи. В дома на стария Бърнард Нюмарч предаваха златото на овчари, които го пренасяха през планината.
През последните няколко години те получаваха не само злато от крал Луи в Париж, но и сребро от враговете на крал Хенри сред собствените му хора, привидно те бяха уж лоялни, но тайничко се грижеха уелсците да продължат да се съпротивляват. Сред тези хора беше и могъщият Хю Бигод, някога привърженик на принца, който междувременно открито му се беше противопоставил.