— Магазинът ми вече не съществува — каза тихо Емелин и смръкна от карамфила.
— Но тогава къде да оставя донесеното? Очакват го и трябва да бъде пренесено час по-скоро през планините.
Емелин смръщи замислено чело. Златото беше предназначено за принц Кадуоладър. Но защо тя да не си го присвои, за да спаси себе си и Магнус? Рискована, но примамлива перспектива.
Какво ще стане, ако тя задържи златото, вместо да го предаде на овчарите, ако го използва, за да избяга с детето си в Норвегия или Дания? Отговорът беше ясен. Ще я преследват и ще я убият. Но ако стигне много, много далеч, преди да се усетят, че я няма — тогава има може би някакъв шанс.
— Трябва ли да го върна? — попита куриерът. — Ще е за пръв път от толкова години пратката да не стигне целта си.
— Не, не… — прошепна тя бързо и сложи в ръката на Хедуид торбичка с канела и една с карамфил. — Изтичай и намери някого, който да плати вместо мен — нареди тя на момичето.
Ами ако отиде утре с някой от рицарите в почти празната си къща в Морлекс под предлог, че трябва да намери наемател, за да не стои тя празна и да не запустее?
— Утре по обед на пазарния площад — прошепна тя бързо, като видя, че Хедуид се връща.
11
Томас Бекет гледаше коленичилия пред него паж, който му поднасяше, леко разтреперан, блюдо с пържени гълъбчета.
— Позволявате ли да ви сложа, милорд? — попита детето с тъничък гласец.
Канцлерът на Англия присви устни. В тази крепост има дяволски много червенокоси, каза си той. Едва преди няколко дена го осведомиха, че това момче е заварен син на Нийл Фицджулиън. Неговите шпиони му бяха обърнали внимание и на това, че поразителната прилика между двамата дава основание да се предположи по-близко родство. Бекет не можа да ме си помисли с какво удоволствие щеше да чуе крал Хенри гази история.
На Бекет не му убягна, че майката на детето го наблюдава, макар да се преструва, че слуша игумена на цистерцинския манастир.
Новата господарка на крепостта Морлекс беше много хубава, и тя с червена коса, която блестеше като току-що лъсната мед. Бяха му казали, че е дъщеря на рицар. Нейният дядо, Саймън от Роксетър, прочут учен, беше близък приятел на покойния крал Хенри. Впрочем семейството не притежаваше своя собственост, поради което момичето било омъжено за един стар златар, вече покойник.
— Извади си палеца от соса, ако искаш да ми сервираш — каза Бекет и погледна пажа. — Не му е там мястото.
Детето го изгледа с широко отворени очи.
— Ти чуваш ли ме? — попита Бекет. — Аз наистина не познавам правилата, по които възпитават момчетата в този див край, но ако са те сложили да прислужваш на трапезата, трябва да си там и с мислите си. Което означава, че би трябвало сам да се досетиш, че мръсен палец като твоят може да докосва само ръба на блюдото, но не и соса — каза той тихо, но и доста рязко.
Седналият до него майстор на гилдията на тъкачите се ухили, когато детето се сви уплашено.
Бекет се засмя хладно. Малцина знаеха, че и той произхожда от семейство на търговци. Впрочем преди няколко месеца архиепископ Тиоболд го беше провъзгласил за дякон на Англия.
— Магнус е мило момче — обърна се майсторът към Бекет. — Лейди Емелин щеше да е доволна той да изучи занаята на баща си, покойния Бърнард Нюмарч, но нейният съпруг… Сър Нийл иска неговият заварен син да стане рицар.
Бекет взе дървената лъжица и си сложи в чинията един пържен гълъб. Беше вече второто, което си разрешаваше, въпреки че обикновено се отнасяше много подозрително към изкуството на селските кулинари. Затова пътуваше винаги с личните си готвачи.
Въпреки това чудесната миризма на мед и канела, подправките, с които беше направена глазурата на гълъба, го беше убедила, че в крепостта Морлекс познават тайните на изтънчената кухня.
Новата голяма зала още беше в строеж, затова масата бе сложена на двора. Работата на сервиращите слуги беше затруднена от пръснатите наоколо греди, които трябваше да прескачат, докато крепяха с мъка блюдата, които носеха от кухнята. Откъм рова долиташе обичайната смрад, над него се издигаха и облаци комари, но последните лъчи на вечерното слънце, позлатяващи стените на крепостта, примиряваха с тези неудобства. Седналите около трапезата се хранеха весело и непринудено. Само монасите, които архиепископът беше изпратил в Морлекс, мърмореха тихичко, недоволни от скромната си вечеря от черен хляб и кисело зеле.
Бекет наблюдаваше над ръба на чашата си монасите, които беше придружил в качеството си на дякон до Морлекс, за да освети новата катедрала. Орденът, ръководен от монаха Бернар дьо Клерво, се придържаше към строги правила, сред които въздържание, пост и носене на грубите дрехи на разкайващи се християни. Последицата беше, че монасите непрекъснато имаха болки, защото грубият плат на ризите протриваше кожата им.