Тя се втренчи нервно в ръцете си, свити в скута й в юмруци. Всъщност не беше имала намерение да бяга още сега. Не знаеше дори дали членовете на гилдиите в града, които бяха обещали да й помогнат, вече са получили съобщението й.
— Вижте ги само — каза в този миг седналият до нея мирови съдия, саксонец от Есекс, и насочи вниманието й към вече започналото състезание. — До един улучиха в десетката или наблизо. Вашата идея за това състезание е наистина отлична, милейди. За да определят крайния победител, ще трябва да преместят мишените още по-надалеч.
Емелин се усмихна разсеяно. Уолтър вече беше поел грижата мишените да бъдат преместени още по-далеч. Щом се стъмни, канцлерът ще се оттегли и ще отиде с армията си от придружители и слуги в своя лагер на поляната извън крепостта. Монасите бяха помолили да им позволят да останат и ги бяха настанили в конюшните. Торъл се беше погрижил и за тях.
Щом гостите се оттеглят, тя ще отиде в стаята си и ще нареди на една от камериерките да доведе Магнус, а това не беше лесно, защото Джосрън не изпускаше нито за секунда сина й от очи. Всъщност това можеше да стане само с измама.
Мозъкът на Емелин туптеше болезнено и тя се опитваше да намали болката, разтривайки слепоочията с палци. Затвори измъчено очи. Глъчката наоколо тътнеше в ушите й. Единственото добро досега беше златото на куриера, което трябваше всъщност да изпрати на принц Кадуоладър.
Тя ще използва златото, за да стигне с Магнус до Честър, откъдето можеше да потегли с кораб за Шотландия или Дания. Не си правеше никакви илюзии за това какво щеше да се случи, ако забележат отсъствието й. Нийл щеше веднага да тръгне да я преследва. Може би дори не само той, но и уелският принц, ако се досети, че е бил измамен за златото.
— Господи, милейди! Толкова сте бледна! — възкликна високо мировият съдия, за да бъде чут въпреки шума. — Чаша от това чудесно френско вино ще ви дойде добре.
Емелин се накара да се усмихне мило на човека.
Не беше взела лесно решението да напусне Морлекс. Тук беше нейната родина, откакто се омъжи за Бърнард, и с това място я свързваха толкова спомени. За приятния живот, с който я беше глезил нейният съпруг, за чудесната къща в града, за слугите, за занаята, който беше изучила от „а“ „б“. Щеше да й се наложи да изостави всичко това. Дори леглото, в което беше родила своя син.
Въпреки всичко трябваше да бяга. Нямаше друг начин да се отърве от мъжа, който й бе взел сина, беше й отнел богатството, беше я принудил да се омъжи за него и да му е винаги на разположение. Но ако той успее да осуети бягството й, ако я хване и я върне тук, тогава бог да й е на помощ. Тогава щеше да остане до края на дните си негова пленница. Разбира се, в случай че не я убие.
От стомаха й се надигна буца и заседна в гърлото й. Опита се, за да не издаде колко е уплашена, да я преглътне.
От друга страна… щеше ли кралят да го допусне? Гилдиите сигурно щяха да се застъпят за нея и да му попречат, но щяха ли наистина да го сторят? Ако ставаше дума само за нея, можеше и да се откаже да бяга. Но беше загрижена преди всичко за Магнус, за своя син. Заради него трябваше да поеме риска. Най-вече за да попречи да го превърнат в кръвожаден рицар.
12
— Но аз не искам да се махам от тук! — извика Магнус, докато тя го дърпаше подире си по тясната пътечка към реката. — Искам да остана тук, майко. Искам да стана рицар.
— Тихо! — измърмори ужасена Емелин. — Да не си си изгубил ума? Отвратителният тип, който ме принуди да се омъжа за него, иска да те превърне в убиец. Той е, освен това и крадец. Открадна ни всичко, което имахме.
Емелин знаеше, че трябва много да бърза. Всеки миг Джосрън или Уолтър можеха да открият, че Магнус го няма. Реши да обясни всичко на сина си по-късно и на спокойствие.
Беше късно и в крепостта вече всички си бяха легнали. Това улесни бягството им. Тук, долу, на брега на реката беше тъмно като в рог, а на всичкото отгоре почна и да ръми. Отвъд уелските планини мълнии осветяваха тъмното небе.
Щеше ли Найджъл Фулър да ги чака? Обзеха я съмнения. Беше толкова погълната да измъкне Магнус от крепостта, че изобщо не й мина през ума, че той може и да ги изостави в беда.
С облекчение видя пред себе си развалините на параклиса. Отново й струваше големи усилия да накара упорития си син да върви с нея.
— Хайде, поразмърдай се най-сетне — прошепна тя. — Трябва да побързаме.
— Но аз не искам. Искам да остана при Джосрън и при Уолтър.