— Не, госпожо, тук вече няма сребро. Те ни взеха всичко.
В същия миг Емелин си спомни за Найджъл. От онази съдбоносна нощ долу, край реката, никой не го беше виждал. Носеха се слухове, че Фицджулиън го е хвърлил в тъмницата на крепостта. Емелин нямаше възможност да разбере дали това е истина. Никой не говореше с нея на тази тема.
— Тези сребърници тук са за вас — каза тя на Ортмънд. — Вземете ги. Сигурно е повече от заплатата, която ви дължа, тъй че и Том ще получи малко пари.
— О, госпожо… — прошепна Том. — Толкова съм самотен без Магнус.
— Млъквай, момче! — навика го Ортмънд, боеше се, че при споменаването на сина й неговата работодателка ще се разплаче.
— Няма нищо — успокои го Емелин. — Не ме заболя да чуя от Том онова, което изпитвам и аз.
Разбираше, че и двамата искат да знаят какво е станало с Магнус. Но тя не можеше нищо да им каже. Отнеха й детето като наказание за опита за бягство. Наказание, с което Фицджулиън постигна онова, което бе желал от самото начало — да направи от Магнус рицар.
Всички гилдии знаеха, че новият господар на Морлекс е изпратил сина й надалеч, за да я накаже за опита да избяга. От камериерките си научи, че хората смятат постъпката му за отвратителна. Делегация златари беше ходила при граф Честър да протестира срещу конфискацията на имуществото на Нюмарч. Но графът дори не ги изслушал, защото историите за любимеца на младия крал Хенри вече отдавна му ходеха по нервите. Все пак много от гилдиите бяха обещали да й съобщят, ако научат нещо. Междувременно бяха минали няколко седмици, но Емелин и сега не знаеше нищо.
— Готовите неща трябва да се озоват в ръцете на клиентите, за да си получим парите — каза Емелин. — Уелските монаси очакват от месеци чашата за причастие. Ще намина утре и ще имам грижата.
Обикновено Ортмънд потегляше с мулето си да предаде поръчките. Но чашата на монасите трябваше да бъде пренесена през планините от овчарите.
Ортмънд и малкият Том я изгледаха със загрижени лица. Наистина те бяха свършили работата, но спечелените пари принадлежаха на Фицджулиън, който беше очистил така основно работилницата, че те едва събираха метал, за да могат да работят.
— Със спечелените пари трябва непременно да купим мед и сребро — каза Емелин, която много добре знаеше колко опасно е да не предадат печалбата на нейния съпруг.
Какво ли ще да направи с нея, ако разбере какви ги върши?
Освен това какво ли е станало с куриера, донесъл златото? Не беше го виждала от месеци. Знаеше ли той дали последната пратка е стигнала до принц Кадоуладър или не е? Дали уелският принц е успял да го осведоми, че не е получил златото?
На времето старият Бърнард не е подозирал, разбира се, на какъв дявол помага с парите на крал Стивън. А по-късно, след войната, когато започна контрабандата със златото на френския крал, той отново е помагал всъщност на уелския принц в желанието му да убие и младия крал Хенри, и новия съпруг на бившата му жена.
Присвоявайки златото, за да го използва за бягството си, тя беше действала съзнателно срещу намеренията на френския крал. Как да оправи нещата, след като нещастните обстоятелства на пропадналото й бягство бяха предали златото в ръцете на нейния мъж, убеден, че то е част от богатството й?
— Госпожо? — обади се Ортмънд.
Тя го погледна, все още потънала в мислите си. Господи, ако Магнус беше до нея! Тогава щеше с повече смелост да посреща новите опасности.
— Продължете си работата, Ортмънд — каза тя решително. Сега най-важното беше да има достатъчно време да обмисли своя план.
След като напусна Морлекс, Бекет се отправи към двора на граф Честър, който не беше сред любимците на крал Хенри, но беше несъмнено най-могъщият. След това посещение канцлерът се запъти обратно към Морлекс.
Слънцето светеше на безоблачното небе и селяните прибираха с песни сеното. Житото щеше скоро да узрее, а след това щяха да почнат да берат и засетите напролет боб и грах. Досега всичко предвещаваше спорна година, защото не беше падала градушка, нямаше и прекалено силни дъждове.
Огромният двор на канцлера, към който принадлежаха монаси, рицари, управители на имения, коняри, трубадури и цяла, армия слуги, приличаше на змия, която напредваше бавно към Морлекс.
Бекет наблюдаваше с интерес голите до кръста мъже, които работеха в полето извън града и сред които бяха и новият господар на крепостта, а също и френските рицари.
Познаваше Фицджулиън от Лондон, където го беше срещал при двора. Първоначалното му впечатление от дивия ирландец не се беше променило, макар да знаеше за подвизите му на бойното поле, за победите му на турнирите и как бе спасил младия крал. Както Бекет установяваше сега с учудване, че той трябва да се беше научил някога и да върти коса. Спря възхитен поглед на почернялата от слънцето кожа, под която се движеха смайващи мускули. Можеше да чуе дори доста грубия глас, с който онзи насърчаваше работниците.