Докато селяните се притесняваха за реколтата, канцлерът на краля и свитата му се развличаха с конни състезания, лов, игра на зарове, през времето, когато не седяха на неговата трапеза и не се радваха на безкрайните си празници.
— Моля да ме извините, милорд — обърна се Нийл към Бекет, — но трябва да се погрижа за нещо неотложно. Чувствайте се като у дома си. За съпругата ми ще е удоволствие да ме замества, докато отсъствам.
Той поне се надяваше да е така. Можеше да направи за него поне това.
Нийл прекоси затревения двор, където бяха спрели каруците на градинарите. Мъжете от Уичърли бяха застанали под стряхата на конюшнята, за да са поне донякъде на сянка. Лицата им бяха загрубели от работата на открито и дори босите крака под дългите конопени ризи бяха почернели от слънцето.
Щом го видяха, че идва, всички скочиха. Изглежда не бяха очаквали той да се отзове на молбата им.
Беше откъсвал ден след ден тези мъже от работата им, защото му трябваха тук, в крепостта, защото толкова държеше да възстанови всичко.
— Дойдохме да поприказваме за сенокоса — каза един от мъжете.
— Две мои момчета работят тук, в крепостта. Сам няма да се оправя да прибера сеното — оплака се белокос селянин.
— Как се казвате?
— Аз съм малкият Рис, а той е Гуерн. Старците казват, че пак ще има бури, а ние вече загубихме толкова много сено.
Нийл изгледа мъжете. Някои сведоха очи, но повечето срещнаха смело погледа му.
— Щом времето е толкова непостоянно и ви остава много малко време за сенокоса, трябва да се помолите на богинята на късмета. Освен това и да използвате един трик на опитните войници — каза Нийл.
— И какъв е този трик? — попита най-сетне някой, нарушавайки мълчанието.
— Трябва да определите с жребий реда, по който ще жънете нивята.
Като видя смаяните им лица, той едва се сдържа да не се разсмее.
— Мислех, че трябва да се отречем от езичеството — измърмори един от мъжете.
— Че защо? — намеси се друг. — Така е по-справедливо, отколкото да жънем най-напред нивите на господаря.
— Вярно е — обади се и беловласият. — За Уичърли е във всеки случай по-добре да се довери на късмета. Нали иначе сме все последни на ред. Но трябва да си приберем мъжете, които работят на гостите ви в крепостта.
— Ще се погрижа, свечери ли се, те да напуснат крепостта — каза Нийл, за когото това решение беше дори приятно. Може пък да успее по този начин да разкара канцлера.
— Милорд! — каза с благодарност едрият белокос мъж, а останалите го подкрепиха с одобрителни възгласи.
Нийл си тръгна, преди те да успеят да паднат на колене.
— Не забравяйте да се помолите и на Светата Дева да не праща дъжд, преди да сте прибрали сеното — добави той и се върна в залата.
Един от певците беше висок и строен, обут с украсен със скъпоценни камъни панталон. Друг, малко по-нисък, носеше пелерина с качулка, от която лицето му не можеше да се види добре.
Ако се съди по силните ръкопляскания и смеха, слушателите бяха във възторг от изпълнението и на двамата. Емелин ръкопляскаше и тя, но само от учтивост, защото не беше разбрала нито дума. Бекет се наведе към нея и докосна леко ръката й с показалеца си.
— Онова, което чухте току-що, беше изпълнено на провансалски и на северно френски. В нашите уши звучи твърде странно, нали? — засмя се той.
Емелин отпи от виното. Тук, на границата с Уелс, бяха свикнали най-вече с певци, които възпяват кървави битки и чутовни победи. За разлика от тях провансалските трубадури пееха най-често за любов и как влюбени рицари служат на омъжена и затова непостижима дама, с думите на тези песни те разкриваха на избраницата си своя копнеж и свенливата си страст.
Емелин отмести чинията с желираната змиорка.
— Това е Жерве Русел — каза канцлерът и посочи дългокракия певец, — той е любимецът на нашата кралица Елинор. Но той не може, разбира се, да се мери с Бернар дьо Вентадур, трубадурът на хубавата Елинор, когато още е била френска кралица. За вас ще бъде може би интересно, да научите, че въпреки красивото си име, той не е бил благородник, майка му е била, доколкото зная, проста готвачка… но нали талантът на поета не зависи от принадлежността към определено съсловие… човек или го има, или го няма…
Емелин го слушаше разсеяно. Дългокракият певец тъкмо пееше за любовта на един рицар към лейди Олуин, която жестокият й съпруг затворил в една кула.
Въпреки че канцлерът и свитата му бяха вече от седмици тук, тя все още се изненадваше колко много обичат тези хора слуховете и клюките. Беше чувала, че при двора на краля било още по-зле.