Уолтър беше сякаш готов веднага да възрази.
— Не, остави я… това е нейна грижа. Притежава невероятен талант за тези работи, има тетрадка със сметки там, където на жените им е оная работа. Пък и аз трябва да зная какво става.
Кръстоносците избухнаха в силен смях и млъкнаха чак когато Нийл ги изгледа.
— Уолтър ще им плати. След това можете да вземете тетрадката и да ми посочите хората, които ще се наложи да принудим най-сетне да си платят.
Забележката подсказа на Емелин, че отново е останал без пари.
През последната седмица на юли по заповед на краля нови петдесет рицари бяха пристигнали в крепостта. Повечето бяха англичани от източните графства. Уолтър ги обучаваше в двора заедно с кръстоносците и гасконците. Още преди първите студове трябваше да отмъстят на принц Кадоуладър.
— Трябва най-сетне да го сложим на място — повтаряше Уолтър, докато обсъждаха с часове разни стратегии. — Трябва да го ударим там, където най-много ще го заболи. Бог ми е свидетел, че си го заслужи. Нашия уелски приятел се фука където седне, където стане, че е успял да ни открадне овцете и да подпали портата на крепостта. Трябва да му го върнем. Всъщност не виждам в това някакъв проблем. По-силни сме от преди, имаме и повече хора. Можем да вземем и няколко души селяни, защото жътвата почти привърши. Мисълта да нападнем Глин Сирог е според мен превъзходна…
Приготовленията бяха вече в разгара си. Оръжейникът работеше дори нощем на светлината на факли. Страховитият шум достигаше чак в стаята горе на кулата, където Емелин лежеше будна с часове, въпреки че бе капнала от умора. Когато огромните ръце на съпруга й почваха да я галят между бедрата, тя ги отблъскваше ядосано.
— Какво ви става? Нещо не е наред? — питаше тогава Нийл и я гледаше изпитателно.
Тя очакваше вечер след вечер той да заговори с нея за Магнус. Искаше от неговите уста да чуе, че детето е добре. Но той не обелваше нито дума, не казваше дали Уолтър е говорил с него за писмото, както й се беше заклел да направи.
Не се случи нищо такова. Той не спомена нито веднъж за Магнус.
17
Емелин и камериерките се наведоха над крепостната стена, за да проследят с поглед мъжете, които минаха по подвижния мост и поеха по пътя към реката. Петдесет и девет конни рицари и седемнайсет селяни придружаваха Нийл Фицджулиън и Уолтър.
Мъжът й беше стиснал шлема под мишница и червената му коса светеше на слънцето. Наистина беше хубав в бляскавите си доспехи и насърчаващи викове изпращаха бойците. Най-късно тази вечер уелсците щяха да разберат, че господарят на Морлекс е потеглил към Глин Сирог, за да си отмъсти на принца.
— Това е истинска лудост — измърмори Емелин. — Тази война ще погълне запасите, за които сме работили цяла година.
Застаналият до нея Торъл я погледна недоумяващо.
— Налага се да сложим уелсците на място, милейди. Такава е волята божия.
Този отговор не я учуди. Нямаше мъж в крепостта, който да е против този наказателен поход, въпреки че изходът не можеше да се предвиди. Защото, доколкото можеха да си спомнят, уелсците никога не са били истински побеждавани.
Още на другия ден донесоха първите ранени. Шестима млади рицари, които не бяха забелязали вражеските стрелци, защото те се бяха покатерили по дърветата и ги бяха причакали там скрити в листата. Трима от тях изглежда щяха да се оправят, двама със сигурност щяха да умрат, защото стрелите бяха пронизали белите им дробове.
Емелин заповяда да извикат Гейудан, жената на Авенант, която беше не само добра акушерка, но разбираше и от болести. В града имаше наистина и двама бръснари, но техните пациенти твърде често си отиваха от треска след оперативната им намеса.
Гейудан погледна двамата младежи с пробити бели дробове и поклати глава.
— Понякога кървят, понякога не — каза тя и вдигна напоената с кръв риза на един от рицарите, въпреки че той я погледна с молба в очите. — Нали виждате какво имам предвид? Ако не престанат да кървят, ще си отидат.
Емелин се извърна. Както гледаше ранените, взе да й се повдига.
Жената на Авенант се оказа права. Смъртта настъпи вечерта. Готселм се погрижи двамата млади рицари да бъдат погребани на хълма зад крепостта. Пренесоха живите в кулата на рицарите.
На другия ден при Емелин дойде майсторът, който ръководеше възстановителните работи. Голямата зала беше най-сетне готова.
— На времето тук, вътре в крепостта, имаше малък параклис — каза той. — Преди да вдигнат другия, до реката.
Той прокара пипнешком ръка по камъните на стената. Емелин видя изведнъж пред себе си черна дупка, защото камъните се бяха разместили. Тя се наведе и надникна. Отворът беше достатъчно голям, за да може човек да се промъкне през него.