— Ще откарате сега тези нещастни мъже с каруците долу в града, в моята къща. Ще я използваме като лазарет. Освен това двете бегини са там и ще има кой да се погрижи за ранените.
— Боя се, че няма да имам време. Вашият съпруг очаква оръжието, което сега товарят.
— Ще му се наложи да почака малко повече — каза гневно Емелин и се залови да разтоварва щитове и шлемове от една от каруците и да ги хвърля на земята.
Хората на Уолтър я гледаха нерешително.
— Оставете ранените там, където са — каза Уолтър. — Те са рицари и са свикнали. Трябва да тръгна час по-скоро. В Глин Сирог сражението е в разгара си и…
Емелин сякаш не го чу. Тя задърпа с все сила от каруцата една бойна брадва и успя да я хвърли в краката му.
Уолтър изглеждаше застрашително с полепналата по косата му кръв и ядно стиснатите устни, които бяха станали почти бели.
— Къщата в града вече не е ваша! И не можете да решавате какво да става или да не става там. Тя е собственост на моя господар.
— Махнете се от пътя ми! — изкрещя Емелин, покатери се на каруцата и посегна към юздите.
Присъстващите отвориха широко очи, любопитни да видят как ще свърши този словесен двубой. Емелин знаеше, че с вехтата си престилка и вдигната високо коса не прилича сега на свикнала да заповядва господарка, а по-скоро на робиня. Само че това не я притесняваше ни най-малко. Важно беше единствено и само да се погрижи за болните и умиращите.
— Ако не желаете да ми помогнете, ще откарам сама ранените в града — каза тя, твърдо решена.
Уолтър изруга и махна на рицарите си да почнат да разтоварват каруцата.
Времето продължаваше да е сухо. Това беше добре за жътвата, но кравите даваха вече много малко мляко, защото им липсваше зелена паша.
— Ами то си е така — философстваше по-възрастната бегинка, седнали с племенницата на една пейка пред пералнята, двете ронеха грах. — Което е добро за житото, е лошо за млякото.
Емелин също беше излязла навън за глътка въздух, защото в работилницата беше непоносимо горещо.
— Но е добре за грашката — измърмори по-младата и плахо й се усмихна.
Емелин я погледна. Бертилда говореше много рядко.
— Да, за граха е добре — повтори Мейнсант.
Ранените лежаха на слънчице върху чували със слама в двора пред конюшните. Доведените от Емелин от крепостта чирачета влачеха с кофи вода, за да измият ранените, вперили алчни погледи в Бертилда.
От няколко дни двете бегинки белеха грах. Когато проснатата в краката им покривка се напълваше, носеха я към струпаните плоски телени кошници, изпразваха граха в тях и ги разтърсваха. После вдигаха пълните кошници на покрива на кокошарника, за да изсъхне жълтият грах на слънцето. Най-много след два дни можеха да го прехвърлят в чували. Гъста грахова супа, в която е врял овчи кокал, беше вкуснотия, която се услаждаше на всички през дългите зимни вечери.
Емелин наблюдаваше двете жени, които работеха толкова сръчно. Натискаха с палец зрялата шушулка, докато тя се пукне, изваждаха с едно движение лъскавите топченца и ги оставяха да паднат върху покривката в краката им. Празните шушулки хвърляха в чувал, който щяха да отнесат после на свинете.
Емелин затвори очи и остави слънцето да огрява лицето й. На двете жени дължеше чудесния ред в къщата си. Дори килерите бяха пример за чистота и ред. Лук и треви бяха окачени до трайни салами и пушено месо. Под една кърпа зрееха пити кашкавал, имаше и яйца, и осолено масло, чувалите с изсушените грах и боб вече можеха да заминат за кухнята. В спалните миришеше чудесно на сменената наскоро слама на дюшеците, чаршафите бяха не само белоснежни, но и меки и дъхави.
Емелин се прозя. Двете жени наистина й струваха куп пари, но си заслужаваха всяко пени. Бяха организирали всичко до съвършенство. Изведнъж й скимна нещо. Защо да не превърне дома си в странноприемница? Откакто крал Хенри се беше възкачил на трона и Англия беше почнала да се възстановява от ужасите на войната, пътниците бяха повече от когато и да било. Колкото повече се замисляше, толкова повече й харесваше тази идея. Двете жени бяха крайно пестеливи и рядко харчеха нещо от заплатите, които получаваха от нея. Щеше може би да ги придума да ръководят странноприемницата, ако ги убеди, че по този начин могат доста да забогатеят.
Една мисъл изпреварваше другата. С приходите от добре ръководена странноприемница и със златарската работилница тя би могла да живее безгрижно. Каква чудесна, примамлива мисъл. Да избяга най-сетне от този мъж, който я използваше нощ след нощ с надеждата, че тя отново ще забременее.