Един от гасконците дотича при него и изрева нещо. По дяволите тоя неразбираем развален френски, помисли си Нийл, който нищо не беше разбрал. Край него се трупаха все повече от войниците му, ръкомахаха диво и крещяха все една и съща дума.
Деца!
Тези проклети глупаци изглежда вярваха, че Глин Сирог е непревземаем. Наистина ли не подозираха за съществуването на котли с катран, на нормански обсадни кули, стенобитни машини и катапулти? Изглежда бяха се чувствали толкова сигурни в старата крепост, че я бяха претъпкали с жени и деца.
Нийл препусна към подвижния мост, който гореше като факла. И вътре в крепостта се виждаха огромни червени пламъци, които поглъщаха всичко с поразителна бързина. Виковете ставаха все по-силни.
— Хвърлят ги през стената — извика му Уолтър, който току-що беше препуснал към него.
Междувременно неговите войници бяха вързали за подвижния мост дълга верига и се опитваха с нейна помощ да го натрошат.
Нийл принуди съпротивляващия се кон да стъпи на моста.
— Да ги вземат дяволите дано! — извика Уолтър. — Защо не се опитаха да преговарят с нас, щяхме да приемем примирие заради децата?
— Те не водят по такъв начин война, впрочем и ние също. Подвижният мост беше станал толкова горещ, че на него не можеше да се стъпи. Отгоре ги обсипваха със стрели. Един от войниците, които дърпаха веригата, падна улучен. Двамата от другарите му пуснаха веригата, за да го изнесат от обсега на неприятеля. Уолтър скочи от коня и посегна към веригата.
Огънят поглъщаше бавно гредите и мостът най-сетне се разцепи. Едната половина падна в рова.
Отвътре задействаха колелото, с което отваряха портата. Жени и деца нахлуха през нея като паникьосани мравки. Виковете ставаха все по-силни. Някои не улучваха горещите греди и падаха в дълбокия ров. Най-сетне портата беше широко отворена. Орда диви уелсци се понесе срещу тях с копия и къси мечове и ги нападна. Някои бяха като пламтящи факли, защото дрехите им горяха. Атаката беше толкова стремителна, че бойците на Нийл отстъпиха назад.
Самият Нийл се видя заобиколен от крещяща тълпа, хората простираха безпомощно ръце или се опитваха да си помогнат взаимно. Полудели от страх говеда тъпчеха всичко, което им пречеше да избягат от пламъците. Във въздуха се носеше миризма на изгоряла плът.
Жена с обгоряло наполовина лице крещеше истерично и простираше с проклятие към Нийл ръце, в които държеше овъглено детско телце.
Когато Нийл се опита да избегне полудялата жена, тя заби меч между ребрата на неговия кон. Животното изцвили ужасено, вдигна се на задни крака и го хвърли от седлото. Нийл се озова точно пред огромните му подкови.
Емелин се събуди веднага щом Хедуид влезе със свещ в ръка в стаята й в кулата.
— Връщат се! — каза Хедуид, която се беше навела над Емелин. — Носят съпруга ви.
Емелин разтърси глава, за да се събуди. Появата на Хедуид посред нощ беше необичайна. Емелин отметна завивките и седна. Навън валеше като из ведро. Тя отметна нервно разрошената от съня коса от челото си. Обзе я лошо предчувствие.
— Долу в двора ви чака вестоносец. Мъжете се връщат и носят мъжа ви. Той само това каза.
Емелин се зави с разтуптяно сърце в едно одеяло и последва момичето по стълбите.
Покритият с трева двор сега приличаше на езеро. Емелин тръгна, без да обръща внимание на босите си крака и на водата, която й стигаше до глезените.
Мъжете се връщаха от Уелс.
Уолтър яздеше начело на колоната. Едва го позна. Лицето му беше бяло като платно, очите хлътнали дълбоко в орбитите.
— Уолтър! — извика тя и изтича към него.
С мокрите си наметала мълчаливите рицари зад него бяха като издялани от камък.
— Къде е… — подхвана тя и се озърна.
Едва сега видя, че Уолтър води един кон за юздата, а на гърба му лежи увито бездиханно тяло.
— Мъртъв ли е? — изпелтечи тя.
18
— Конят му го стъпка с подковите — обясни Уолтър. — Улучен е ранения му крак. Докато минавахме през града, заповядах да доведат бръснарите.
Двама рицари занесоха тялото на съпруга й в стаята горе в кулата. Камериерките, които бяха спали при Емелин и сега слизаха по стълбата, се притиснаха уплашено към стената. Рицарите смърдяха на дълго немита пот и на коне. Те сложиха внимателно мъртвешки неподвижния си господар на леглото.
— Нямаше друг начин да го пренесем. Вече не можеше да се крепи в седлото. Затова го завих в наметалото и го сложих с лицето надолу напреки на седлото — каза тихо Уолтър.