— Момчето — изхърка той.
Рицарите се наведоха към него, за да го разберат. Уолтър я погледна. Емелин седеше неподвижно, защото съпругът й държеше със сякаш железни пръсти китката й.
Какво искаше да каже? Изведнъж проумя. Та единствено той знаеше къде е нейният син. Само ако останеше жив, тя имаше надежда да види отново Магнус. Господи, беше в неин интерес да направи и невъзможното, за да му спаси живота.
— Да го обърнем ли така, че кракът по-малко да го боли? — попита Уолтър.
Емелин погледна отново към мъжа в огромното легло. Той наистина искаше да се спазари с нея. Спасението на крака му срещу нейния син, единственото, което тя обичаше. Колко жесток беше, колко безмилостен и вулгарен.
Към такъв човек не можеше да изпитва съжаление. Ни най-малко. С бързо, неприязнено движение отдръпна ръката си.
— Милейди? — върна я Уолтър към действителността.
Емелин взе решението си. Нийл Фицджулиън щеше да запази крака си. Трябваше някак да го постигне. Защото, ако той умре, тя никога няма да разбере къде е Магнус.
Наведе се ниско над него, за да не могат другите да я чуят.
— Обещавам ви да се погрижа бръснарите да не ви отрежат крака.
Той присви презрително устни. Имаше точно толкова доверие в нея, колкото тя в него.
— Заклевам се — повтори натъртено тя. — Гейудан, съпругата на майстор Авенант, ще дойде след малко. Тя разбира от болести.
Очите му се отвориха широко от учудване.
— Но и бръснарите чакат отвън — не можа да се сдържи тя да не добави. — Ако пожелаете… ще ги викна да влязат. Достатъчна е една ваша дума.
Въпреки ужасната рана, която го беше тласнала на ръба на смъртта, той сигурно е все пак в състояние да превъзмогне нрава си и да прояви известна доброта. Господи, за него е толкова лесно да каже къде е изпратил сина й. Но той мълчеше. Въпреки опасността, ако все пак умре, да не отиде на небето.
— Милорд? Нийл? — извика Уолтър, защото видя, че господарят му затваря очи.
— Той е в безсъзнание и не ви чува — каза Емелин и се залови да промива раните на мъжа си.
Уолтър прехапа устна.
— Това за Гейудан не биваше да го казвате — забеляза той.
Емелин отметна с енергично движение косата си и го погледна.
— Сър Уолтър, напуснете сега заедно с рицарите си тази стая и кажете на готвача да ви даде да хапнете. Конярите да се погрижат за конете. И ми изпратете Торъл. Да ми донесе кана вино и нещо за ядене. Гладна съм.
Не беше сигурна, че той ще допусне да се държат така с него, но Уолтър само си свали шлема, прокара ръка през русата си коса и излезе, без дума да каже, от стаята. Рицарите го последваха без подканване.
Не преставаше да вали. Старият свещеник и младият му колега дойдоха от града, за да дадат на болния последно причастие.
— Той още не умира — отсече Емелин и отпрати и двамата. Пухтенето на Гейудан се чуваше отдалеч, докато тя се качваше със своето вързопче билки по стълбата. Емелин й помогна да си свали палтото и го окачи пред камината да се суши.
— Ама че гадно време — оплака се тя. — Реката е придошла и е повлякла какво ли не. Дано скоро спре да вали, че ще залее бреговете.
Емелин й подаде чаша вино, за да се подкрепи, после я заведе до леглото.
Гейудан се наведе над ранения, опипа му корема, помириса му устата и сложи ухо на сърцето му. След като прегледа много внимателно и крака, тя се отпусна на един стол.
— Какво искате да чуете от мен? Да отпратите тия смешни бербери? Да ви уверя, че мога да му спася крака?
Емелин й доля вино и я погледна втренчено.
— Той настоява ли да си запази крака или не? — натърти Гейудан още веднъж. — Така си и мислех. Ами ако проклетият крак му отрови тялото и той умре? Нали тогава ще ме изгорят на кладата, момиче. Не вас. Вие ще сте просто неговата вдовица. А кралят няма да е особено затруднен да намери нов съпруг на хубавица като вас. Та ако искате да чуете моя съвет… Извикайте роксетърския доктор. Той знае много неща. Евреин е, като дядо си, стария Хан Коен. Аз предпочитам евреите пред италианците. Той ще направи за господаря всичко, което зависи от него. И тогава никой няма да може нищо да ви каже, в случай че…
— До Роксетър и обратно са два дена… — отвърна Емелин. — Пътищата са непроходими.
Гейудан протегна ръце над пламъците.
— Тази рана му е от отдавна. Изглежда винаги го е наболявала. Но толкова красиво и силно тяло е дар от бога. Във всеки от нас е примесено добро и по-малко добро, през всеки от нас минава поток от главата към бедрата и стъпалата… после отново се връща… Тази рана никога не е заздравявала напълно.
— Личи си. Вече много му е напакостила. Бръснарите ще му отрежат крака. Но си мисля, че той и тогава ще умре.