Всъщност Нийл се радваше, че сега вниманието на краля е насочено към Елинор. Засега сякаш изобщо беше забравил за Уолтър и за момичето. Всички продължаваха да коментират отпътуването на кралицата, но междувременно Хенри й беше забранил да напуска шатрата си.
Усилията на Бекет не останаха напразни. Въпреки всичко мирният договор беше сключен. Подписването трябваше да бъде ознаменувано с голямо тържество. По пътя откъм Рексам вече пътуваха каруци, натоварени с огромни количества месо и вино.
Емелин откъсна конеца със зъби и огледа свършената работа.
— Вие сте сигурен, че той няма да се ожени за Бертилда, така ли?
— По всяка вероятност, ако наистина е споделила леглото на Хенри, няма. Освен това Уолтър ще трябва да постъпи така, както му заповяда неговият баща. Изобщо не разбирам какво сте се замислила за Уолтър и онова момиче. По-добре помислете за нас. На Хенри може да му скимне да обвини нас за всичките си неприятности… в края на краищата бегинката, която старата сводница му е напъхала в леглото, работеше при нас. И я отвлече един от моите рицари. Но кого да е ядосан, ако не на нас? Може преспокойно да ни обвини за този скандал. Дано наистина има намерение да прехвърли вината на съпругата си.
— Представа нямах.
— Е, значи го научавате сега. Придворната свита трепери от страх, че Елинор може да напусне краля, та ако ще и само за да се върне в Лондон. Не разбирате ли какви може да са последиците? Ами ако нейните гасконци и аквитанци решат да се върнат във Франция? Ще се стигне до бунт и на Хенри ще му бъде отнета всяка възможност да властва над тези земи.
— Нали кралицата още не си е тръгнала?
— Не, защото той й е забранил. И я е помолил да носи бижуто, което й е подарил. А тя тъкмо това не може да направи. Защото го е подарила на влюбен в нея трубадур, преди да го отпрати. Поне така ми каза Бекет.
Емелин слушаше мъжа си и не можеше да повярва на ушите си.
— Онова проклето пойно птиче е сега в Испания или в Италия, където се мъчи да забрави любовната си мъка. Но, изглежда, е отнесъл със себе си украшението. Само че Хенри съвсем не е глупав. Той просто е обърнал нещата наопаки, нали разбирате? Чудесен шахматен ход. Сега той е в ролята на нещастния измамен съпруг, а не на нарушилия брачната клетва женкар. Кралицата е поне не по-малко веща от него в тия работи, но този път той наистина я е матирал.
Нийл погледна Емелин, която беше станала бледна като мъртвец.
— Пак ли ви е лошо? Да донеса ли гърнето?
— Канцлерът спомена ли името му? — попита тя шепнешком.
— Името на певеца ли? Казва се Жерве. Жерве Русел.
— Сигурен ли сте?
— Разбира се.
— Но тогава… тогава аз съм виждала бижуто. Беше се счупило, камъкът се беше отделил от обкова и той ме помоли да му го поправя.
Валеше като из ведро, а те трябваше да яздят срещу северния вятър. Пътят беше станал кален и хлъзгав, затова не можеха да напредват достатъчно бързо.
Уолтър спираше доста често под клонести дървета, за да могат конете да си починат. Малката кобилка, която водеше за юздата и която яздеше момичето, се държеше храбро, но не можеше да се сравнява с издръжливостта на един жребец.
Откакто бяха напуснали набързо Морлекс, Уолтър не преставаше да си повтаря, че е постъпил правилно. Каквото и да се случи, не съжаляваше, че е отвлякъл Бертилда. Всеки път, когато спираха за почивка, той вдигаше качулката й и се взираше в зачервеното й от вятъра лице. Въпреки ужасното време и усиленото препускане тя му се усмихваше толкова мило, че сърцето му подскачаше от радост.
Още не можеше да е сигурен, че не ги преследват, било от армията на краля или от рицарите на неговия господар. Колкото повече се отдалечаваха от Морлекс, толкова по-силна ставаше надеждата, че бягството им ще е успешно.
Когато слънцето най-сетне изгря отново, той остави момичето и кобилката зад един храст, за да отиде да купи от един чифлик хляб и сирене. Можа и да поразпита внимателно стопанина. Тук явно никой не беше чувал за бягството, а до Честър вече не беше далеч.
Може кралят и да не държеше чак толкова да гони Бертилда. Интересът му към момичетата угасваше обикновено след една, най-много две нощи. Уолтър беше разчитал и на това, когато се бе появил, повел кобилката за юздата до шатрата на краля, където Бертилда чакаше рицарите, които трябваше да я придружат до града. Той се беше навел от коня, беше я вдигнал на седлото пред себе си и бе препуснал в галоп, преди стражите на Хенри да осъзнаят какво всъщност се е случило.
Чувство на вина изпитваше обаче към господаря си. Беше го напуснал, без да го предупреди, и с това беше нарушил рицарската клетва, дадена на Нийл. Беше почти сигурен, че господарят на крепостта ще заповяда да го преследват. Но засега щастието сякаш беше благосклонно към него и към Бертилда.