— Всичко е наред — успокои го тя. — Просто се бях замислила за това, че на този свят едва ли има щастлива семейна двойка.
Когато Бекет излезе от градската къща, чу камбаните, които призоваваха за молитва монасите от техния манастир в околностите на Морлекс, въпреки че до зазоряване оставаха още цели три часа.
Нийл, който го беше придружил до двора, се върна в работилницата и на прага за малко да се спъне в спящото на пода дете. Той се наведе, вдигна момчето, седна на един стол и силно го прегърна.
Емелин и Ортмънд, навели ниско глави над работата си, не забелязаха нищо. Вътре беше задушно и горещо — Ортмънд бе затворил кепенците, за да ги предпазят от ятата мушици, които в противен случай щях да налетят на запалените свещи.
— Същинска лудост е да се работи толкова бързо — измърмори през зъби Ортмънд. — Проклятие, я вижте това!
— Не виждам нищо — каза Емелин. — Мисля, че е съвсем като предишното.
Нийл затвори очи и се заслуша в разговора на двамата, в който ставаше дума за някаква пукнатинка, но на него това не му говореше нищо.
Съжаляваше донякъде, че жена му и Ортмънд се оказаха замесени в тази история, въпреки че и двамата се съгласиха, без да се колебаят. Ако наистина успеят да направят копието до сутринта, ще трябва да възнагради Ортмънд. Не само за работата му, но и за това, че рискува живота си. Със сигурност ще достави най-голяма радост на този човек, ако му купи от гилдията майсторско свидетелство. Ако на неговата възраст все още не го притежаваше, причината можеше да е само липсата на пари.
Той отвори очи, за да гледа жена си, на светлината на свещите тя беше прелестна и много женствена, въпреки че беше препасала огромна кожена престилка. Червената й коса блестеше като току-що полирана мед. Наистина по-добра господарка на крепостта той не можеше да си пожелае. Неговата мила, мъничка златарка.
Съмняваше се дали тя наистина си дава сметка за опасността, на която се излага с тази поръчка. Кралицата нямаше да може да защити никого от тях, ако съпругът й разбере истината.
Но вече знаеше, че смелостта е едно от най-големите достойнства на Емелин. Беше я принудил да се омъжи за него, беше й отнел богатството, дома и сина. Знаеше, че въпреки това не я е покорил. И все пак тя беше станала неделима част от неговия живот и вече не знаеше какво би правил без нея. Това беше самата истина.
Тя му шиеше дрехите, хранеше се заедно с него, беше се грижила всеотдайно за него, когато той се боеше да не изгуби крака си. Тя лежеше всяка нощ до него и дори беше толкова приятно само да усеща нейната топлина, без дори да споменава за насладата, която му даряваше всеки път, когато му се отдаваше. Да, и тя беше заслужила благодарност.
Малко ужасен трябваше да си признае, че е влюбен в нея. Той обичаше жена си. Не можеше да каже кога именно, но навярно в някой ден от съвместния им живот, докато се стараеха само да се търпят взаимно, тази малка горда вещица беше покорила сърцето му.
С какво можеше да я възнагради? Вече му беше пределно ясно, че най-горещото й желание е да бъде свободна.
Но той я обичаше!
Мисълта да й дари свободата беше непоносима. Ако я пусне да си отиде, тя ще вземе и Магнус, а също и детето, което растеше в корема й. Той щеше да загуби всичко. Никоя битка не го беше плашила колкото тази ужасна мисъл.
Ами ако я прати при нейния дядо? В Роксетър? Въпреки че се наложи да плати на Хенри голяма глоба, задето се беше оженил без неговото разрешение, бяха му останали достатъчно пари, за да се погрижи за издръжката й в дома на стария Симон. Представяше си колко учудена ще е тя, когато разбере, че не е пилял чак толкова безразсъдно богатството й, колкото тя си мислеше.
Не можеше дори да я упрекне, че си иска свободата. Откакто беше станал господар на Морлекс и най-силното му желание бе да притежава крепостта, той се беше държал жестоко и грубо с нея. Емелин наистина заслужаваше той да й върне свободата. Да, но дори да е бил властолюбив глупак, беше все пак и неин съпруг. И тъкмо затова ще изпълни най-горещото й желание и ще я освободи, въпреки че ще трябва после да страда до края на дните си.
Малко преди разсъмване Емелин угаси огъня, затвори титлата, угаси и повечето свещи. Ортмънд отвори кепенците. Нахлулият влажен и хладен въздух подсказваше, че някъде е имало буря.
Емелин се изправи със сковани ръце и крака, а Ортмънд си бършеше сълзящите очи и пъшкаше високо.
— Остави всичко както си е — каза тя уморено. — Утре заран ще разтребим.
— Вече е утре — усмихна се Ортмънд и отново изпъшка. Създаденото в нощните часове беше сложено върху парче черен плат. Чудесното сполучливо копие на пандатива, който Жерве Русел й беше дал, за да го поправи, проблясваше на светлината на последната свещ. Въпреки това и двамата гледаха внимателно и замислено този накит.