Зорките и опитни очи на Емелин първи откриха пукнатинката.
— Никой няма да я забележи — успокои я Ортмънд.
— Светата Дева да ни е на помощ! — измърмори Емелин и се прекръсти.
— Ние се опитахме само да спасим един брак.
— Канцлерът ще ви възнагради. А кралицата има пълно основание да ви бъде благодарна до края на живота си — каза Ортмънд и й подаде ключа, за да заключи работилницата.
Емелин хвърли още един поглед върху кристалното сърце, което висеше на златна верижка, а после го пъхна в един от джобовете си.
Угаси последната свещ и вдигна малкия фенер. Мъжът й беше заспал на стола, притиснал силно малкия Том към гърдите си.
Беше отметнал леко глава, устата му беше полуотворена. С чорлавата си червена коса, червената жилетка и тесния черен панталон изглеждаше много млад и достоен за любов.
Емелин въздъхна. Сега спокойното му в съня лице й напомни за онази далечна нощ, когато го видя за пръв път.
И за Нийл Фицджулиън щеше да е много добре, ако всичко минеше гладко. Кралица Елинор щеше да му е много задължена, а в лицето на Бекет би спечелил приятел. Да не говорим за краля, който и без туй му беше длъжник, защото навремето Нийл му бе спасил живота.
С това господарят на Морлекс би постигнал всъщност всичко, за което бе мечтал. Имаше крепостта, уважението на хора от най-висшите кръгове, нейното богатство, градската й къща и златарския й магазин.
Дали щеше най-сетне да е доволен, дали щеше да я пусне да си отиде? Или това бе илюзия, в която напразно се беше вкопчила?
Тя се наведе спонтанно над мъжа си и отметна почти нежно косата от лицето му.
— Събудете се, милорд. Време е да занесете кристалното сърце на кралицата.
25
Празненството започна в късния следобед. Масите в голямата зала се огъваха под блюдата с деликатеси. Говежди, телешки, агнешки и глигански глави, разбира се, и опечено на шиш еленско месо, този път приготвено от кралските готвачи и донесено в залата на парчета. За десерт човек можеше да избере между различните пудинги и сладкиши или, ако са му омръзнали, да хапне пресни плодове. Ябълки, сливи и дори сладко бяло грозде и портокали от Франция и Испания бяха докарани по най-прекия път направо от лондонското пристанище.
Освен за трапезата бяха се погрижили естествено и за развлеченията. Музикантите свиреха, жонгльори и акробати демонстрираха своето изкуство, а дванадесет от хората на Кадоуладър се оказаха учудващо добри изпълнители на арфа, които съпровождаха с музиката си хор, който изпълни чудесно стари уелски песни.
Кралицата и нейните придворни дами се появиха едва след първото блюдо. Хенри пиеше както винаги много и явно очакваше с нетърпение нейната поява, защото все поглеждаше уж крадешком към вратата на залата, въпреки че водеше оживен разговор с Лондонския епископ и с Бекет.
Елинор беше сложила сребърна кадифена рокля, а обсипан с рубини колан подчертаваше тънката й талия. По фигурата й не личеше, че е бременна. Всички разговори замлъкнаха, когато тя се появи на прага и заплува, заобиколена от придворните дами, с лека усмивка на чувствената уста. Дългата й тъмна коса беше пристегната от сребърен обръч, придържащ къс, прозрачен копринен воал. На безукорното й лице най-хубавото бяха пламенните й очи, обрамчени с въглен и подчертани със сребърни сенки.
Погледите на всички гости бяха вперени с очакване в нея. На официалната маса седяха кралят, Уелският принц Кадоуладър, Бекет, архиепископ Тиоболд, Дьо Лейси, графовете Херефорд, Честър и Солзбъри и, разбира се, Емелин и Нийл.
Хенри стана, пресуши чашата си и скочи от високия подиум, на който беше сложена официалната маса. С бързи крачки тръгна да пресрещне своята кралица.
Бекет се наведе напрегнат напред, стиснал толкова силно ръба на масата, че от пръстите му пръсна кръв. Дьо Лейси му хвърли подигравателен поглед.
— Къде е? — измърмори канцлерът. — Къде е медальонът?
Хенри стоеше с гръб към тях и гостите не виждаха нищо.
Затова и Емелин не можа да зърне бижуто. Нийл й хвърли поглед, който сякаш й казваше, че мигът, очакван с нетърпение и страх, е дошъл.
Кралят бе взел ръката на кралицата в своята и я беше вдигнал високо, сякаш щеше да почне да танцува. Отведе я така по пътеката до официалната маса, беше навел глава към нея и тихо й казваше нещо. Веждите на Елинор се вдигаха предизвикателно нагоре.
— Господи, какво им става пак на тия двамата! — измърмори дьо Лейси.
Устата на Хенри беше присвита в саркастична усмивка, на която тя отвръщаше с котешко коварство. Двамата пристъпваха бавно напред. Всеки в залата можеше да предположи колко много се обичат и колко силно се мразят. От гърлата на гостите се изтръгна високо „ура!“, а усмивката на Хенри стана язвителна.