Ето защо си мисля, че по един или друг начин винаги откриваме онова, което искаме да научим.
Някъде по същото време — изглежда, че спомените нахлуват в паметта ми най-често по Коледа — изпратих писмо на Рик Мърсър, защото един въпрос не ми даваше покой. Интересувах се какво са направили с металното кубче.
Не получих отговор.
Но времето ме научи как да се справям и с този проблем — просто избягвам да мисля за него.
Ето че свърших — старите спомени и кошмари са описани в тези акуратно подредени страници. Ще ги поставя в папка, ще ги прибера в чекмеджето и ще го заключа. Това ще е краят.
Но преди малко споменах, че има още една причина, която ме подтикна да опиша случилото се.
Неговата безумна ярост.
Преди няколко седмици прочетох малка бележка във вестника — навярно телеграфната агенция се бе заинтересувала от новината, защото беше много странна. Чувам гласа на Арни, който ми напомня: „Бъде честен, Денис.“ Ще го послушам. Признавам, че точно тази новина, не толкова старите спомени, ме подтикнаха да ви разкажа всичко.
В бележката се споменаваше името на някой си Сандър Галтън, който е бил убит в Калифорния и по-точно — в лосанджелиско автокино, където бил на работа. Очевидно бил сам и се канел да затвори след свършването на прожекцията. Намирал се в снекбара, когато някаква кола разбила стената, прегазила машината за пуканки и връхлетяла върху младежа, който се канел да отключи вратата към прожекционната кабина. Полицаите са сигурни в последното, защото открили ключа в ръката му. Бавно прочетох бележката, озаглавена: „Странно убийство, причинено от кола в Лос Анджелис“ и си спомних думите на Мърсър: „Каза, че колата го ухапала.“
Разбирам, че е невъзможно Кристин да е възкръснала, но всъщност цялата история беше невероятна.
Непрекъснато си мисля за Джордж Льобей в Охайо.
За сестра му в Колорадо.
За Лий в Ню Мексико.
Какво, ако всичко започва отначало?
Че Кристин пътува на изток, за да довърши делото си?
Може би ме пази за накрая?