— Купих си кола — каза Арни и си отряза още едно парче торта.
— Какво? — извика майка му от другата стая. Рязко скочи на крака и шумно се блъсна в ръба на масичката за карти, върху която нареждаше мозайката. Трясъкът беше последван от плясъка на картончетата, които се посипаха на пода. В този момент започнах да съжалявам, че не съм се прибрал направо в къщи.
Майкъл Кънингам се извърна от хладилника и се втренчи в сина си; в едната си ръка държеше голяма ябълка, в другата — кутия кисело мляко.
— Шегуваш се — каза той и кой знае защо точно сега за пръв път забелязах, че козята брадичка, която носеше още от 1970 година или там някъде, е доста посивяла. — Арни, шегуваш се, нали? Кажи, че се шегуваш.
Реджина влезе — висока, с аристократичен вид и адски вбесена. Погледна внимателно лицето на Арни и разбра, че не се шегува.
— Не можеш да купиш кола — каза тя. — Какво говориш, за Бога? Ти си само на седемнайсет години.
Арни последователно изгледа родителите си. На лицето му бе изписано упорито, твърдо изражение, каквото не бях виждал преди. Помислих си, че ако и в училището по-често гледа така, момчетата от авторемонтната работилница няма да са толкова склонни да му се подиграват.
— Грешите — каза той. — Мога да си купя кола без никакви проблеми. Не бих могъл да я получа на кредит, но ми е разрешено да платя в брой. Разбира се, да регистрираш кола на седемнайсет години, е друга работа. За това ми трябва вашето разрешение.
Те го гледаха с удивление, смущение и — когато го видях, усетих, че стомахът ми се свива — нарастващ гняв. Въпреки либералните си възгледи и ангажираност с каузата на ратаите, потъпканите съпруги, самотните майки и прочие, те потискаха и командваха Арни. А той не се съпротивляваше.
— Едва ли има причина да разговаряш с майка си по този начин — каза Майкъл. Остави обратно киселото мляко, задържа ябълката и затвори бавно вратата на хладилника. — Твърде млад си, за да притежаваш кола.
— А Денис вече има — побърза да му напомни Арни.
— Майчице, колко е късно! — възкликнах аз. — Трябва да се прибирам! Аз…
— Възгледите за възпитанието на родителите на Денис коренно се различават от нашите — изрече Реджина Кънингам. Никога не бях чувал такава студенина в гласа й. Никога. — А ти нямаш право да решаваш сам, без да се посъветваш с баща ти и с мен за…
— Да се посъветвам с вас! — изведнъж изкрещя Арни и разля млякото си. Вените на шията му се изпъваха като въжета.
Реджина отстъпи крачка назад и зяпна от изненада. Готов бях да се басирам, че синът й — грозното пате — никога досега не се бе осмелил да й крещи. Майкъл изглеждаше не по-малко смаян. Започваха да проумяват онова, което вече бях разбрал — за пръв път в живота си Арни най-сетне бе намерил нещо, което истински желае. И Бог да е на помощ на всеки, който се изпречи на пътя му.
— Да се посъветвам с вас! Питах ви абсолютно за всичко! Но всичко се решаваше като на заседание на комитет и ако не искате да правя нещо, при гласуването губех с две към едно! Но този път няма да има заседание на проклетия комитет. Купих кола и… въпросът е приключен!
— Не, не е! — възкликна Реджина и стисна устни. Колкото и да е странно, вече не изглеждаше почти аристократка, а направо като кралица на Англия или на друга страна, въпреки джинсите и всичко останало. В момента Майкъл беше вън от играта. Изглеждаше объркан и нещастен като мен и за миг го съжалих — дори не можеше да си отиде вкъщи за вечеря и да се измъкне от цялата работа; той си беше вкъщи. Тук се разиграваше суровата борба за надмощие между старата и младата гвардия и изходът й щеше да се реши по обичайния начин — с излишна горчивина и ожесточение. Реджина очевидно беше готова на всичко, но не и съпругът й. Нямах желание да се забърквам в семеен скандал. Станах и се запътих към вратата.
— И ти му позволи да го направи? — попита Реджина и ме изгледа високомерно, като че ли никога не се бяхме смяли, не бяхме пекли сладкиши или не бяхме ходили на семейни пикници заедно. — Денис, изненадана съм от теб.
Това ме жилна. Винаги бях харесвал майката на Арни, но никога не й се доверявах напълно, особено след онази случка в детството ми — навярно съм бил на около осем години.
Двамата с Арни бяхме ходили с велосипедите си към центъра, за да гледаме съботната следобедна прожекция. По обратния път Арни падна от колелото, когато изви рязко, за да избегне някакво куче и здравата си поряза крака. Закарах го до тях на рамката на моя велосипед и Реджина го заведе в кабинета за спешна помощ, където лекарят му направи половин дузина шевове. Бог знае защо, когато всичко свърши и стана ясно, че Арни ще се оправи напълно, Реджина се нахвърли върху мен и грубо ме наруга. Наряза ме като кисела краставица. Накрая целият се разтреперих и замалко не се разплаках — по дяволите, бях едва осемгодишен и досега не бях виждал толкова кръв. Не си спомням дословно всичките й думи, но знам, че се изплаших. Ако не ме лъже паметта, тя започна с обвинението, че не съм го пазил — като че ли бях баткото, а Арни — много по-малък от мен — и завърши, като каза (или поне така се разбра), че по-добре би било аз да съм се пребил.