— Започвай и бъди по-подробен.
— Както се бяхме уговорили, аз тръгнах на юг и започнах да картографирам местността. В областта, където обикновено ловуваме или пасем добитъка, не ми се случи да отбележа особено изменение. А за онези местности, които малко познавам, ми е трудно да кажа какви са били преди това. В края на първия ден забелязах отличен ориентир — планина с правилен коничен връх, много по-висока от тези, които бях виждал до този момент. На втория ден минах край източното й подножие. Посрещна ме със силен вятър и затова я нарекох Планина на бурите. И по склоновете й сигурно има достатъчно треви и дървета, които растат през нощта. Разузнаването трябваше да извърша така, че да се спусна обратно от нея преди настъпването на тъмнината. Останалото мина както обикновено. Често ме нападаха различни зверове, аз се защитавах и така си осигурявах достатъчно храна. Но на третия ден, когато се намирах в равнината, някакъв хищник, скрит в дупката си, ме хвана здраво за краката с лапата си. Моите копия не му причиняваха изглежда никаква рана. Едва ли бих се измъкнал сам, ако не бяха ме спасили.
— Спасили? — Този въпрос зададе не Фейджин, а Джим. — Кой те спаси? Нас ни нямаше там.
— Той не беше от нашите. Или поне не съвсем от нашите. Напълно приличаше на нас и копията му бяха същите, но когато убихме звяра в дупката и започнахме да говорим, не се разбрахме. Той произнасяше съвсем непознати звукове. Дори отначало не разбрах, че се обръща към мен. Реших да тръгна с него и така да го опозная повече. Това ми се видя по-важно от правенето на карти. По пътя научих някои от думите му, а това не беше никак лесно, защото ги изговаряше някак чудновато. През цялото време ловувахме и се учехме да разговаряме. Макар и да не вървяхме по права линия, аз добре запомних маршрута и мога да го нанеса на картата до неговото село.
— Село ли? — Отново бе Джим, а Фейджин продължи да мълчи.
— Друго име не научих и това село не прилича на нашето — намира се в подножието на стръмна скала, в която има множество отвори, някои прекалено големи. Там живеят тези пещерни жители и спътникът ми бе един от тях.
Ник разправи как са го посрещнали. Той не разбрал веднага, че те живеят в пещерите и решил, че нощуват под открито небе. Събрал достатъчно съчки и запалил огън. Хазяите му били направо изумени. Те се събрали около пламъците и не искали да се прибират, въпреки че започнал дъжд и се появили вредни изпарения.
Той прекарал с пещерните жители няколко седмици, запознал се с начина им на живот и научил добре езика им. Най-удивителното е, че те не са еднакви на ръст — от огромни деветфутови същества до съвсем дребнички, но последните били и най-любопитни и дружелюбни.
Слушателите на Ник посрещнаха тези думи с истинско недоумение.
Последва обаче най-важното. Ник бе разказал на пещерните жители и на вожда им Бързия за своето село, за Фейджин, за това, как обработват земята и как палят огън.
И ето какво се бе случило после!
Вождът се оказал груб и властен повелител и поискал от Ник да отиде при Фейджин и да го доведе в пещерите — нека той ги научи на всичко, което знае. Ник се съгласил да предаде молбата и изказал надежда, че Фейджин ще им помогне. Но Бързия бил свикнал да му се подчиняват, без да мислят и Ник от гост се превърнал в пленник.
Бързия го заплашил, че ще го разкъса на парчета, ако не доведе при него Фейджин. Едва сега момъкът разбрал, че е направил съдбоносна грешка и сега опасност заплашва не само него, но и приятелите му. Решил да избяга през нощта. Пазачите му били сигурни, че той няма къде да се дене, преди да съмне — прекалено много са опасностите нощем в гората. Ник също го знаел, но сметнал, че трябва да рискува. Събрал достатъчно сухи клонки, направил си факли и като запалил една, с която поне малко плашел хищниците, тръгнал на път. Вървял няколко дни. Бързал за вкъщи и същевременно направил голямо отклонение на запад с цел да заблуди преследвачите си и едва тогава се насочил към родната си долина…
— Те не ме догониха — добави накрая Ник. — Но скоро ще открият селото ни. Трябва бързо да се махаме оттук.
Настъпи мълчание. После всички заговориха в един глас. Само Ник очакваше какво ще каже Фейджин.
— Ти — заговори най-после роботът, — разбира се си прав, че пещерните жители ще намерят селото ни, може би вече знаят къде живеем. От тяхна страна би било глупаво да те хванат по средата на пътя. Те са разбрали, че си отиваш вкъщи. Но не виждам и смисъл да се махаме оттук — те ще ни преследват навсякъде. Много скоро ни предстои среща с тях. Но не бива тя да се превръща в бой. Обичам ви всички, толкова дълго ви обучавах, че ще ми бъде тъжно, ако видя да загивате. Вие досега не сте се сражавали — не съм ви учил на това — и няма да устоите пред противник от войнствено племе.