Когато се измъкна от мрачните дълбини на гаража и излезе на слънце, той реши да спре да мисли за Франко. Подкара по улицата, консултирайки се с картата, която му беше дала сестра му. Сети се за предстоящата игра на баскетбол и пулсът му се учести.
Това, което търсеше, бе Мемориал драйв и той бързо откри, че улицата се вие покрай басейна на Чарлз ривър. За съжаление, това бе в Кеймбридж, от отсрещната страна на реката. Съдейки от шофьорския си опит в Бостън, той си помисли, че сигурно няма да е съвсем лесно, тъй като имаше няколко моста. Подозренията му се оправдаха от объркващата комбинация от липса на леви завои, еднопосочни улици, зацапани пътни знаци и изключително агресивни бостънски шофьори.
Въпреки спънките, Джак все пак успя да се добере до Мемориал драйв, след което бързо намери откритото баскетболно игрище, което приятелят на Уорън, Дейвид Томас, му бе описал. Паркира на малка странична уличка и излезе. Сложи настрани инструментите за аутопсия, които бе взел от Наташа, извади баскетболния екип и се огледа за място, където да може да се преоблече. Като не видя нищо подходящо, той влезе отново в купето и като акробат се измъкна от дрехите си, след което нахлузи шортите, без да обръща внимание на многобройните колоездачи и бегачи по брега на реката.
Скоро вече тичаше към баскетболното игрище. Там се бяха събрали петнайсетина души. Изглеждаха малко над двайсетте. Играта всеки момент трябваше да започне.
Добре запознат със сложния спортен етикет от многогодишния си опит в подобно обкръжение в Ню Йорк, Джак се държеше равнодушно. Едва по-късно, когато започна да стреля, точността му привлече вниманието на играчите, макар никой да не казваше нищо. След петнайсет минути, чувствайки се по-свободно, той небрежно попита за Дейвид Томас. Човекът, когото попита, не му отговори, само посочи с ръка.
Джак се насочи към мъжа. Беше един от онези, които крещяха най-много. Както и бе предполагал, той се оказа афроамериканец, вероятно прехвърлил трийсет и петте, малко по-висок от Джак, но и по-тежък. Беше с гъста брада. Всъщност, имаше повече косми по лицето, отколкото на главата. Но най-отличителното в него бяха искриците в очите му; сякаш ще се разсмее всеки момент. Очевидно бе от хората, които се радват на живота.
Когато Джак го приближи и му се представи, Дейвид го прегърна, след което разтърси ръката му.
— Всеки приятел на Уорън Уилсън е и мой приятел — произнесе той ентусиазирано. — Освен това Уорън ми каза, че си играч. Какво ще кажеш да си партнираме, а?
— Разбира се — кимна Джак.
— Хей, Езоп! — извика той на един друг играч. — Не ти е вечер, приятел. Няма да играеш с нас. Джак ще играе! — И той тупна Джак по гърба, след което добави: — Този човек вечно измисля някаква история. Затова му викаме Езоп!
Очертаваше се страхотен мач: не по-лош от онези, в които бе играл в Ню Йорк. Много бързо схвана, че е извадил страхотен късмет да играе в отбор с Дейвид. За повече от два часа той, Дейвид и другите трима, които Дейвид бе избрал за вечерния мач, не претърпяха загуба. Джак вече се чувстваше изтощен. Застанал извън линията, той погледна часовника си. Минаваше седем.
— Утре вечер тук ли си? — попита го Дейвид, когато той започна да събира нещата си.
— Още не знам.
— Е, ние сме тук.
— Благодаря, че ме пуснахте да играя.
— Стига, човече, ти си го заслужи.
Джак излезе извън оградата на игрището. Чувстваше краката си като гумени. Макар тениската му да бе пропита от пот в края на мача, вятърът, който духаше откъм реката бързо я беше изсушил. Крачеше бавно, с удовлетворено тяло. В продължение на няколко часа не беше мислил за нищо друго, освен за изискванията на играта, но сега реалността отново вземаше превес. Не изгаряше от нетърпение да разговаря с Лори. Утре беше четвъртък, а дори не знаеше по кое време ще може да започне аутопсията, още по-малко пък кога ще е в състояние да я завърши и да лети обратно към Ню Йорк. Знаеше, че е разбираемо да е разстроена, но нямаше представа какво трябва да й каже.
Той се приближи до колата си и понечи да я отключи. В този момент една ръка се протегна и го стисна за рамото. Той се извърна рязко и погледът му срещна дълбоко поставените очи на Франко и не особено милото му лице. Първото, което му мина през ума беше, че проклетият лют спрей е в джоба на сакото му вътре в колата.
— С теб имаме недовършена работа — изръмжа Франко.
Бяха достатъчно близо и дъхът на чесън от устата на Франко почти го повали.
— Поправка — каза Джак, като се опитваше да се измъкне. Франко го беше притиснал към колата. — Не смятам, че някога сме имали съвместна работа, така че не може да е недовършена. — Той забеляза, че отстрани зад Франко стои друг мъж.