15.
Нютън, Масачузетс
Сряда, 7 юни 2006 г.
7:48 вечерта
— А, ето те и теб — каза Алексис. След малко вече му разказваше историята: как двамата с Крейг са се прибрали вкъщи след делото и заварили ужасените момичета, завързани една към друга. Крейг добави, че Трейси е била измъкната изпод душа, докато се е къпела.
Джак бе загубил дар слово. Седеше пред масичката за кафе и очите му се местеха ту към уплашеното, угрижено лице на сестра му и към Крейг, който не беше на себе си, ту към шокираните момичета, които седяха безмълвни и неподвижни. Трейси седеше с подвити под себе си крака, облякла огромна тениска. Косата й беше разрошена. Кристина и Меган бяха обвили с ръце коленете си. Върху лицата и на трите се виждаха червени следи, оставени от тиксото.
— Момичета, добре ли сте? — попита Джак племенничките си.
— Доколкото е възможно след подобно нещо — обади се майка им.
— Как са влезли онези типове?
— През задната врата. Явно са професионалисти.
— Откраднато ли е нещо? — попита Джак. Очите му обходиха бързо стаята, но всичко изглеждаше на място.
— Струва ми се, че не.
— Какво са искали тогава? — погледна я той изненадано.
— Да ни оставят съобщение — отвърна Алексис. — Казали са на Трейси нещо, което трябва да ни предаде.
— Какво? — възкликна той, след като сестра му не се впусна в подробности.
— Никаква аутопсия — отсечено отвърна Крейг. — Съобщението е да не се прави аутопсия, в обратен случай ще се върнат.
Джак завъртя очи. Не можеше да повярва, че предложението му да помогне е предизвикало подобно нещо.
— Това е лудост! — изригна той. — Подобни неща не бива да се случват!
— Обясни го на децата! — не се сдържа Крейг.
— Съжалявам. — Беше съкрушен, че е станал причина за такова нещастие. Поклати глава и погледна Крейг и Алексис. — Ами, добре тогава, аутопсия няма да има!
— Не сме сигурни, че сме готови да отстъпим пред подобно изнудване — каза Алексис. — Независимо от случилото се, няма да се откажем от аутопсията. Смятаме, че щом някой е стигнал дотам, че да заплашва деца, за да спре аутопсията, значи още повече си заслужава тя да бъде направена.
Джак кимна. И той си го бе помислил, но не му се струваше правилно да излага повече на риск Трейси, Меган и Кристина. Освен това единственият виновник според него беше Тони Фасано и неговата мотивация да не загуби евентуалния си хонорар. Джак погледна Крейг. В момента изглеждаше по-спокоен и с него можеше да се говори.
— Ако съществува какъвто и да е риск, аз съм против — каза Крейг. — Но ние смятаме, че рискът може да бъде елиминиран.
— Обадихте ли се в полицията? — попита ги Джак.
— Не, не сме — отвърна Алексис. — Това е втората част на съобщението: никаква аутопсия, никаква полиция.
— Трябва да се обадите в полицията — настоя Джак, но думите му прозвучаха неуверено, тъй като той самият не бе съобщил за сблъсъка си с Фасано и другите предишния ден, както и за станалото преди малко.
— Обмисляме възможностите — обясни Крейг. — Говорихме за това с момичетата. Ще се преместят при баба си и дядо си за няколко дни, докато процесът свърши. Майка ми и баща ми живеят в Лоурънс, Масачузетс и вече пътуват за насам, за да ги вземат.
— Аз може би също трябва да отида с тях — каза Алексис.
— Не трябва да го правиш, мамо — обади се Трейси за първи път. — Ще сме на сигурно при баба.
— Никой няма да знае къде са децата — обясни Крейг. — Няма да ходят на училище, поне до края на тази седмица, а може би и до края на годината, тъй като и без това остават броени дни до завършването. Обещаха да не използват клетъчните си телефони и да не съобщават на никого къде се намират.
Джак кимна, но не знаеше с кое да се съгласи. Имаше чувството, че получава объркани послания. Нямаше начин рискът за децата да бъде напълно елиминиран. Безпокоеше се, че заради стреса от делото Алексис и Крейг може би не могат да разсъждават ясно. Беше убеден обаче, че полицията трябва да бъде уведомена.
— Слушайте — прочисти той гърлото си. — Единственият човек, който може да стои зад цялата тази работа, е Тони Фасано и приятелчетата му.
— И ние мислим така — съгласи се Крейг. — Но всичко изглежда до такава степен користно, че се опитваме да държим мозъците си нащрек. Единственото, което ме изненада донякъде на процеса, е неприязънта на колегите ми към обслужващата ми практика. Това ме кара да се замисля над реторичния ти въпрос от миналата вечер дали няма някакъв заговор.